Това са моите спомени, само те ми останаха от последната вечеря.
Тя ме слушаше със свити вежди, много внимателно. Беше се изтегнала в леглото, увита в стария си копринен пеньоар на червени точки. Обяснявах й своя план: Трансатлантическата компания, хотел „Алгонкуин“ и моята братовчедка Бела Дарви… Америка, където щяхме да отплуваме след няколко дена, тази обетована земя, която с всяка изречена дума ми се струваше все по-близка, все по-осезаема. Нима от другата страна на езерото не блестяха нейните светлини?
Тя ме прекъсна два-три пъти, като ми задаваше въпроси: „Какво ще правим в Америка?“, „Как ще си издействуваме визи?“, „С какви пари ще живеем?“. А аз дори не си давах сметка — толкова ме беше завладяла мечтата, че гласът й ставаше все по-неясен. Очите й бяха премрежени, може би дори затворени, но тя внезапно ги отваряше широко и ме гледаше с ужасено изражение. Не, не можехме да останем във Франция, в тази малка задушна страна, сред тези „зачервени“ пиячи, сред разните колоездачи и лигавите гастрономи, които умеят да различават всички видове круши. Задъхвах се от гняв. Не можехме да останем нито миг повече в тази страна, където ловуваха с гончета. Край. Стига толкова. Куфарите. Бързо.
Тя заспа. Сгуши се на леглото. Изглеждаше пет години по-млада с пухкавите си бузи, с леката си, почти незабележима усмивка. Заспа, както когато й четях „История на Англия“, този път дори по-бързо, отколкото като слушаше Мороа.
Седнах на перваза на прозореца, загледах я. Някъде пламваха ракети.
Започнах да прибирам багажа. Бях загасил всички светлини в стаята, за да не я будя, оставих само лампата на нощното шкафче. Събирах една по една от шкафовете нейните и моите вещи.
Подредих отворените куфари на земята. Нейните бяха шест, с различна големина. Заедно с моите ставаха единадесет, без да се брои сандъкът-гардероб. Събрах старите си вестници и дрехите, но трудно беше да се подредят нейните вещи и всеки път, когато вече мислех, че съм свършил напълно, откривах още една рокля, шишенце парфюм или куп шалове. Кучето седеше на канапето и ме наблюдаваше с внимателен поглед как снова.
Нямах сили да затворя куфарите и се строполих на един стол. Кучето бе опряло брадата си на ръба на канапето и ме наблюдаваше изпод око. Дълго се гледахме така, сякаш не се виждахме.
Развиделяваше се, в главата ми се мярна един спомен. Къде бях изживявал подобен миг? Отново виждах мебелираните апартаменти в XVI и XVII район — улица Полковник Мол, площад Виларе-дьо-Жоайоз, авеню Генерал Балфурие, — стените, облепени със същите тапети като в „Ермитажа“, столовете и креслата, навяващи същото отчаяние. Безцветни места, недълговечни пристанища, които човек винаги трябваше да напуска, преди да дойдат германците, и които не запазваха никаква следа от него.
Събуди ме тя. Гледаше смаяно претъпканите куфари.
— Защо направи това?
Седна на най-големия, който беше от червеникавожълта кожа. Изглеждаше уморена, сякаш цяла нощ ми беше помагала да подреждаме багажа. Беше с хавлията, която се разтваряше на гърдите й. — .
Тогава отново й заговорих тихо за Америка. Усещах как скандирам фразите, излизаше много напевно.
Като последен аргумент й съобщих, че дори Мороа, писателят, от когото тя се възхищаваше, през 1940 година е заминал за Америка. Мороа.
Мороа.
Тя кимна и ми се усмихна мило. Съгласи се. Щели сме да заминем веднага щом ни се удаде. Не искала да ми противоречи. Но сега трябвало да си почина. Погали ме с ръка по челото.
Имах да уреждам още някои подробности. Например визата за кучето.
Слушаше ме с усмивка, без да възразява. Говорих часове наред и на езика ми идваха все едни и същи думи: „Алгонкуин“, Бруклин, Трансатлантическата компания, Цукор, Голдуин, „Уорнър Броз“, Бела Дарви… Все пак беше търпелива.
— Трябва да поспиш — повтаряше ми тя от време на време.
Чаках. Какво ставаше с нея ? Беше ми обещала, че ще бъде на гарата половин час преди заминаването на експреса за Париж. Така нямаше опасност да го пропуснем. Но ето вече заминаваше втори експрес. И аз стоях прав и гледах изнизващата се върволица от вагони. Зад мен бяха разположени в полукръг около една пейка куфарите ми и сандъкът-гардероб, който стърчеше във вертикално положение. Студена светлина рисуваше сенки по перона. И аз изпитвах особеното усещане за празнота и затъпяване, което ни обзема, когато отмине някой влак.
Всъщност очаквах го. Щеше да бъде невероятно, ако нещата се бяха развили по друг начин. Огледах отново своя багаж. Триста или четиристотин килограма, които винаги влачех със себе си. За какво? При тази мисъл се разтърсих от горчив смях.
Следващият влак идваше шест минути след полунощ. Разполагах с повече от час, излязох от гарата, оставих багажа си на перона. Съдържанието не можеше да заинтересува никого. Пък и куфарите бяха твърде тежки за пренасяне.