Влязох в кафенето с форма на ротонда, което е до хотел „Вердюн“. Дали се казваше „Циферблати“ или „Бъдеще“? На масите в дъното играеха шах. Тъмна дървена врата, зад която беше билярдната. Кафенето се осветяваше от трепкащи розови неонови тръби. Чувах на дълги интервали тракането на билярдните топки и непрестанното съскане на неона. Нищо повече. Нито дума. Нито дори въздишка. Тихичко поръчах липов чай с ментова есенция.
Внезапно Америка ми се видя съвсем далечна. Дали Албер, бащата на Ивон, бе идвал тук да играе билярд? Искаше ми се да зная. Започваше да ме обзема вцепенение, в това кафене отново откривах спокойствието, което изпитвах у госпожа Бюфаз в „Липите“. Като в калейдоскоп или като при циклотимия една мечта заменяше друга. Представях си как сме с Ивон не в Америка, а в едно провинциално градче, което странно приличаше на Байон. Да, живеехме на улица Тиер и в летните вечери отивахме да се разхождаме под аркадите на театъра и по алеите. Ивон ме хващаше под ръка, чувахме тупкането на топките за тенис. В неделя следобед обикаляхме крепостта и сядахме на пейка в градската градина до паметника на Леон Бона. Байон, град на отдих и спокойствие след толкова години несигурност. Може би още не беше съвсем късно. Байон…
Търсих я навсякъде. Опитах се да я намеря в „Сент-Роз“ сред многобройните клиенти, сред танцуващите двойки. Имаше вечеринка, отбелязана в програмата на празненствата през този сезон: мисля, че се казваше „Бляскава вечер“. Да, бляскава. От време на време порой конфети покриваха коси и рамене.
На същата маса, както вечерта след състезанието за купата, забелязах Фосорие, двойката Ролан-Мишел, чернооката жена, председателя на клуба за голф и двете загорели блондинки. Те сякаш просто цял месец не бяха напускали местата си. Само прическата на Фосорие се беше променила: една сребриста вълна образуваше нещо като диадема около челото му. После се появяваше малка вдлъбнатина. Друга, много плътна вълна беше зализана върху темето му и се спускаше като водопад по тила. Не, не сънувах. Те станаха и тръгнаха към дансинга. Оркестърът свиреше пасо добле. Смесиха се с другите танцьори под пороя от конфети. И всичко това играе, лети, върти се като вихър и се разпръсква в моите спомени. Прашинки.
Една ръка докосна рамото ми. Управителят на заведението, така нареченият Пули.
— Търсите ли някого, господин Хмара? Говореше ми шепнешком, до самото ухо.
— Госпожица Ивон … Ивон Жаке … Изрекох името без особена надежда. Откъде ще я знае. Толкова лица. Клиентите се сменят всяка нощ. Ако му покажех снимка, сигурно щеше да я познае. Човек винаги трябва да носи със себе си снимките на тези, които обича.
— Госпожица Жаке? Тя току-що излезе придружена от господин Даниел Хендрикс…
— Наистина ли?
Кой знае как съм изглеждал, сигурно съм издул бузи като дете, готово да се разплаче, защото той ме хвана за ръката.
— Да, да. Придружена от господин Даниел Хендрикс.
Не казваше „заедно с“, а „придружена от“ и аз разпознах разпространената в доброто каирско и александрийско общество маниерност на изразяване от времето, когато френският език там беше официален.
— Искате ли да пийнем по чашка?
— Не, влакът ми заминава шест минути след полунощ.
— Добре, тогава ще ви придружа до гарата, Хмара.
Дърпаше ме за ръката. Държеше се свойски, но почтително. Прекосихме блъсканицата на дансинга. Продължаваха да свирят пасо добле. Сега конфетите се силеха непрекъснато, заслепяваха ме. Около мен се смееха, въртяха се. Блъснах се във Фосорие. Една от загорелите блондинки, тази, която се казваше Мег Девилърс, се хвърли на врата ми:
— О, вие… вие… вие…
Не искаше да ме пусне. Влачих я два-три метра. Най-сетне успях да се освободя. Пули и аз застанахме на стълбището. Косите и саката ни бяха нашарени с конфети.
— Това е тя „Бляскавата нощ“, Хмара. Той сви рамене.
Колата му беше паркирана пред „Сент-Роз“, край пътя, който заобикаляше езерото. Беше „Симка-Шамбор“, той тържествено ми отвори вратата.
— Заповядайте в таратайката. Не потегли веднага.
— В Кайро имах открита лимузина. И внезапно без връзка:
— Хмара, а куфарите ви?
— На гарата са.
Пътувахме вече няколко минути, той ме запита:
— За къде пътувате?
Не отвърнах. Той забави ход. Движехме се с по-малко от тридесет километра в час. Обърна се към мен:
— … Пътешествията … Мълчеше. Аз също.
— Все пак трябва да се установяваме някъде — каза той накрая. — За съжаление…