Минавахме край езерото. За последен път гледах светлините, отсреща блещукаше Вейрие, а пред нас тъмнееше Карабасел. Присвих очи, за да видя как минава въздушната железница. Не-Бяхме прекалено далеч.
— Ще се върнете ли пак тук, Хмара?
— Не зная.
— Имате късмет, дето си отивате. Ах, тези планини…
Посочи ми далечното било на Аравите, което се очертаваше на лунната светлина.
— Сякаш всеки момент ще ти се стоварят отгоре. Задушавам се, Хмара.
Тази изповед беше действително сърдечна. Развълнува ме, но нямах сили да го утеша. Пък и той в края на краищата беше по-възрастен от мен.
Влязохме в града по авеню Маршал Льоклер. Наблизо бе родната къща на Ивон. Пули караше прекалено вляво, като англичаните, но за щастие в другата посока нямаше движение.
— Подранихме, Хмара.
Той спря своя „Шамбор“ на площада пред гарата до хотел „Вердюн“.
Прекосихме пустата чакалня. Дори не се наложи Пули да си взема перонен билет. Багажът си беше на същото място.
Седнахме на пейката. Само ние. Тишината, топлият въздух, осветлението напомняха нещо тропическо.
— Странно — забеляза Пули, — също като гаричката в Рамлех…
Предложи ми цигара. Пушехме сериозно, без да говорим. Мисля дори, че от предизвикателство направих няколко кръгчета.
— Наистина ли госпожица Ивон Жаке си тръгна с господин Даниел Хендрикс? — запитах спокойно.
— Да, да. Защо?
Той приглади черните си мустаци. Усетих, че иска да ми каже нещо много прочувствено и решително, но не му идеше — наум. Челото му се набърчи. По слепоочията му още малко и щяха да полазят капки пот. Погледна часовника си. Две минути след полунощ. Каза с усилие:
— Бих могъл да ви бъда баща, Хмара… Чуйте ме… Животът е пред вас… Трябва да бъдете смел …
Оглеждаше се наляво, надясно, за да види дали не пристига влакът.
— Даже аз, на моите години… Предпочитам да не гледам в миналото… Опитвам се да забравя Египет…
Влакът влизаше в гарата. Той го следеше с очи като омагьосан.
Поиска да ми помогне да си кача багажа. Подаваше ми един по един куфарите и аз ги подреждах в коридора на вагона. Един. После два. После три.
Много се измъчихме със сандъка-гардероб. Сигурно си скъса някой мускул, докато го вдигаше и го буташе към мен, но го правеше като обзет от бяс.
Железничарят затвори вратите. Смъкнах стъклото и се наведох навън. Пули ми се усмихна.
— Не забравяйте Египет, желая ви щастие, old sport…
Двете английски думи, изречени от него, ме изненадаха. Махаше с ръка. Влакът потегли. Внезапно той забеляза, че сме забравили един от куфарите, заобления, до пейката. Грабна го, затича се. Опитваше се да настигне вагона. Накрая се спря задъхано и безсилно отпусна ръце. Продължаваше да държи куфара и стоеше прав под светлините на перона. Като часовой, който ставаше все по-мъничък и по-мъничък. Като оловен войник.
Рецензия от Вера Ганчева
„Да пишеш не е естествено — заявява авторът на «Вила „Тъга“» в едно от редките си интервюта. — И повечето писатели всъщност изпитват смътното желание да правят нещо друго. Хемингуей например е искал да бъде тореадор… В последна сметка не са тъй малко онези, които пишат, за да компенсират някакъв неуспех.“
Твърде оскъдни са сведенията, с които разполагаме за самия Патрик Модиано, та да узнаем дали и за него творчеството е по-скоро сурогат или психотерапия, отколкото амбиция. Подобно на своите герои той застава срещу читателя в контражур и чертите на лицето му се губят, наред с характерните подробности от външността му, обобщени в силует, достатъчно категоричен и изразителен обаче, за да го възприемаме не като очертание, а като съвсем осезаемо присъствие. Литературните критици са единодушни: романите на този млад писател (роден е в 1947 г.) допринесоха за обновяването, от което френската художествена проза имаше направо „биологична“ необходимост и което действително настъпи през изтеклото десетилетие, подсигурявайки й (поне за Някое време напред) моралното основание да ползува облагите на слава, тъй дълго почетна вместо реална. Но произведенията на Патрик Модиано не се поддават на тъй лесно етикетиране и противоречат на традиционните представи за романа — като понятие и жанр „в смисъла, в който възниква още през XVII век, достигайки истинско развитие обаче едва през XIX … И макар с известно преувеличение, можем да твърдим все пак, че романът е н ай-плебей ската форма на литературата“, посочва той в разговор с критика Жером Льотор и оставя на другите да преценят в каква степен е успял да го облагороди, и то „отвътре“, чрез преливане на синя кръв, събирана капка по капка от порцелановата аорта на елегията.