Резултатите от това усилие (по-точно би било да кажем намерение или стремеж, защото един текст на Модиано не ни обременява, но ни захранва с напрежение) са несъмнено доста успешни, щом така релефно откроиха фигурата му на фона на най-новата френска белетристика, а не дотам привичното пренебрежение, което проявява към масмедиите и към възможностите им да превръщат именитостта в шумна слава, пък го обособи като интелектуален ексцентрик, като творец-отшелник с интригуваща и странна личност. Телевизията и печатът обаче не пропускат поводи да нахълтат с камери и микрофони в неговата носталготека, която изпълват с глъч, смущаваща вглъбеното мълчание на редовните й посетители. Затворен и саможив, Модиано вероятно би залостил вратите, водещи към нея, ако не съзнаваше, че такава агресия съпътствува неизбежно успеха и нарастващата популярност, но поне не позволява на тромпетите им да заглушават онази „малка следобедна музика“, чиито минорни звуци в меланхоличните часове преди залеза са сигурно указание за присъствието му… Като писател той е роден в зодията на литературните награди: неговото първо произведение („Площад Етоал“, 1968) беше удостоено с две, последвалите го също бяха отличени от най-авторитетни журита и въобще досегашното му развитие никак не оспорва блестящия хороскоп, който критиката му бе съставила още тогава. Днес тридесет и три годишен, той изглежда дори твърде млад за известността, която вече има и която уж осенява романистите чак във втората половина на живота им. Може би тъкмо поради това някои го сравняват с Реймон Радиге (1903 — 1923): талант, просветнал като ярък лъч и угаснал трагично, прогаряйки обаче своя диря във френската поезия и проза, но макар да уверява, че тази аналогия го ласкае, Модиано признава, че още от времето на своя дебют-„фойерверк“ изпитва все по-угнетителна тревога да не би да е осъден на заточение в младостта си, тоест да твори по рефлекс, не по осмислена потребност; да преповтаря онова, което чува вътре в себе си, без да се вслушва в гласовете и думите, идещи отвън; да тъпче в тясното пространство на лоялността към своята собствена индивидуалност и безспир да я възпроизвежда като литературен еталон; да пише все същата книга, която постепенно ще отегчи и най-ревностните му читатели, и него самия… „Ето кое отличава поета от романиста! — възкликва той. — Докато превъзбудата на непрестанното юношество е необходима за първия, дори и да го взриви, зрелостта е абсолютно задължителна за втория, и то именно заради уталожването и опита, които носи, заради силата да бъде превъзмогнат азът.“ Но колкото и да се стреми да не поема риска, Модиано си е всъщност истински поет — чувствителен до болезненост, проникновен и интуитивен, деликатно предизвикателен. Той влиза в досег с реалността през „акустична маска“ от бяла коприна и къса дните като цветя, които суши и подрежда в хербарии, та по тези ефемерни и едва четливи знаци да възстановява после пътя, извървян без компас от някого във време, което не му е принадлежало, и из страна, която паметта му е отказала да назове. Романи или поеми? Може би романи-поеми за спомена. Вбит като клин в стената на един живот, за да поддържа лавицата с напрашени сувенири, или пък отекващ като йерихонска тръба, която срива до основи укрепленията, зидани от илюзии; за спомена като добродетел и жребий, като цел, клаксон и амулет, като посвещение и епитафия. А и като единствения печат, който повечето от нас оставят в душите на другите, и то на онези, които са разбрали, че забравата е синоним на края…
Буда например говори за божества, сгромолясали се от небесата, понеже паметта им отслабнала или се разстроила, та затова били преродени в простосмъртни. Чрез аскетизъм, медитация и йогийска дисциплина повечето съумели да възобновят брънките, изпадали от веригите на техните спомени и дори да им придадат някогашната лъскавина, но не получили пълно опрощение: да си припомниш, не е все едно да помниш, както да намериш, не ще рече, че притежаваш, или да гледаш — че виждаш; припомня се забравеното, а какво е забравата, ако не невежество, зависимост и гибел? Паметта гарантира самостоятелност, но е сложна, многосъставна, нелека. И когато героят на Модиано от „Семейна хроника“ (1977) заявява, че иска да я загуби, това не означава непременно, че той не би могъл да схване и разтълкува поуката на древната притча, а нежелание да мъкне в съзнанието си цялото нейно бреме, което не би му позволило да съществува без угнетителното чувство за неясна и безпричинна вина. Паметта обаче представлява не толкова низ от спомени и възпоминания, колкото неразривна ценностна система, чието произволно накърняване не минава безнаказано, освен ако не е било заслужено с упорство или със страдание. Решени на всичко, героите на Модиано изпробват двете алтернативи, тръгвайки по мъките на самоопознаването и обсебени от идеята-фикс да се реабилитират за нещо пред самите себе си, да обърнат ретроспективата в перспектива и да пуснат котва в хлъзгавото дъно на един свят, който им е чужд, както чужди са му и те: психо-социална несъвместимост, чиито драматични последици инстинктът им помага да отсрочват.