Слизах на първата спирка Сен-Шарл-Карабасел, а железницата продължаваше да се изкачва празна. Приличаше на тлъста светулка.
Прекосявах на пръсти коридора на „Липите“, събувах мокасините си, защото старците спят леко.
III
Тя седеше в хола на „Ермитажа“ на едно от големите канапета в дъното и не изпускаше от очи въртящата се врата, сякаш чакаше някого. Бях в едно кресло на два-три метра от нея и я виждах в профил.
Червеникавокафява коса. Рокля от зелен шантунг. Обувки с тънки токчета, каквито се носеха. Бели.
В краката й лежеше куче. То се прозяваше и се протягаше от време на време. Грамаден и вял германски дог на черни и бели петна. Зелено, червеникаво, бяло, черно. Това съчетание от цветове някак ме замайваше. Как се озовах до нея на канапето? Може би с посредничеството на германския дог, който лениво дойде при мен, за да ме подуши.
Забелязах, че тя има зелени очи, почти незабележими лунички и е малко по-голяма от мен.
Онази сутрин се разхождахме в градините на хотела. Кучето вървеше пред нас. Крачехме по една алея, над която имаше свод от повет, разцъфнал с лилави и бели цветчета. Разтварях гъстите листнати клони на зановеца; минавахме край ливади и храсти кучи дрян. Наоколо — ако не ме лъже паметта — южни растения, като заскрежени, розови глогини и една стълба с празни каменни раковини от двете страни. Голяма леха с жълти, червени и бели гергини. Наведохме се над парапета и загледахме езерото долу.
Никога не разбрах какво точно си бе помислила тя за мен при тази първа среща. Може би ме беше взела за скучен богаташки син. Забавно й се беше сторило, че слагам монокъл на дясното си око, когато чета, в същност не защото бях суетен или откачен, а защото с това око виждах много по-зле, отколкото с другото.
Не говорим. Чувам ромоленето на една водна струя, която извира в средата на близката морава. Някой слиза по стълбата срещу нас, един мъж, чийто светложълт костюм забелязах отдалеч. Той ни махва с ръка. Носи тъмни очила и си бърше челото. Тя ми го представя под името Рьоне Мейнт. Той веднага допълва: „Доктор Мейнт“, като набляга на думата доктор. Изкривява уста в усмивка. И аз на свой ред се представям: „Виктор Хмара“. Това е името, което бях избрал, за да попълня адресната си карта в „Липите“.
— Вие сигурно сте приятел на Ивон? Тя му отговаря, че току-що се е запознала с мен в хола на „Ермитажа“ и че чета с монокъл. Наистина това много я забавлява. Тя ме моли да си сложа монокъла, за да го покажа на доктор Мейнт. Подчинявам се.
— Чудесно — казва Мейнт и замислено клати глава.
И тъй, тя се казваше Ивон. А фамилното й име? Забравил съм го. Значи, само за дванадесет години човек може да забрави данните от паспорта на хората, които са представлявали нещо в живота му. Беше сладко, много френско име, нещо като: Кудрьоз, Жаке, Льобон, Мурай, Венсан, Жербо…
На пръв поглед Рьоне Мейнт изглеждаше по-възрастен от нас. Около тридесетгодишен. Среден ръст, кръгло нервно лице и пригладени назад руси коси.
Завърнахме се в хотела през градината, друг път не бях минавал оттук. Настланите с камъчета алеи бяха прави, моравите симетрични и подрязани като английските. Около всяка от тях пламтяха лехи от бегонии и цъфнал здравец. И тихото успокоително ромолене на водните струи, които поливаха тревата. Спомних си за Тюйлери, за моето детство. Мейнт ни предложи да пийнем по чашка и после да обядваме в Спортинга.
Моето присъствие им се струваше напълно естествено, държахме се, сякаш се познавахме от край време. Тя ми се усмихваше. Говорехме за незначителни неща. Не ми задаваха никакви въпроси, но кучето притискаше глава до коляното ми и ме наблюдаваше.
Тя стана и ни каза, че ще отиде да вземе от стаята си един шал. Значи, живееше в „Ермитажа“? Какво правеше тук? Коя беше тя? Мейнт беше извадил от джоба си цигаре и го гризеше. Тогава забелязах, че той има тикове. Лявата му скула се стягаше, сякаш да задържи невидим монокъл, но черните очила прикриваха донякъде това трепкане. Понякога издаваше брадата си напред и човек би могъл да помисли, че предизвиква някого. Освен това и дясната му ръка от време на време се разтърсваше като от електрически ток, а пръстите му описваха странни криволици във въздуха. Всички тези тикове бяха свързани помежду си по най-хармоничен начин и придаваха на Мейнт някаква неспокойна елегантност.
— На почивка ли сте тук?
Отговорих утвърдително. Казах, че имам късмет — времето е „толкова слънчево“. Наистина, този курорт е „райско кътче“.
— За пръв път ли идвате? Не го ли знаехте? Долових отсенка на ирония в гласа му и на свой ред си позволих да го попитам дали и той прекарва почивката си тук. Мейнт се поколеба.