Изтънчен „Рембо“ на миналото, трансформирано в бъдеще, Модиано не ни спестява нито един етап от олимпиадата на страха, в която неговите герои се състезават с двойници, родени във възпаленото им въображение на мъстители и жертви. За Серж Александр от „Околовръстните булеварди“ (1972) такъв е може би баща му, когото помни съвсем смътно и чиято съдба в годините на войната се опитва да реконструира по една избледняла снимка. С неотстъпчивост и свръхусилие той я мултиплицира в кадри на потресаващ филм за цинизма, покварата и предателството, който си прожектира в празната зала на своето настояще, додето не се смеси със странната и плашеща група на действуващите му лица. Виктор Хмара от „Вила «Тъга»“ (1975) се връща близо петнайсет години назад — към един юли, нажежен от предчувствие за надвисваща опасност, и едва ли е толкова важно дали с удоволствие, печал или неприязън се сеща за дните, прекарани в курортното градче на френско-швейцарската граница, където новата среда, куриозната идентичност и неангажиращите познанства са му осигурили търсеното убежище: той разказва за всичко онова равномерно, без трепет и напрежение, сякаш го наблюдава през прозореца на влак — като пейзаж, уж някогашният, а променен от цветовете на съвсем друг сезон. Нещо; еди-къде си; може би… Читателят се омотава в тънката, но гъста мрежа на условността, изплетена от паяжинните нишки на алюзии и недомлъвки, в която се отпуска като в удобна люлка, а понечи ли да се изтръгне, установява с изненада, че е хванат в примка и обездвижен тъкмо от отмалата, приятна, пък напълнила тялото му с олово… Абсурд, разбира се. Но наситеният с йони „балнео“-климат, създаван от Модиано, наистина способствува за халюциниране: читатели и персонаж, се срещат на територия, неправдоподобна като в съновидение, обитавана от силуети, осеяна с кратери и кипарисови горички, прорязана от руслото на река с топло и мудно течение — Лета, по чиито брегове растат нарциси и хризантеми. Кой какъв е обаче и закъде са отправни пресечните точки на техните маршрути; чие име е псевдоним; вчера днес ли е или днес беше вчера: защо енигмата е реалност и реалността — енигма? Метафизичността на тези въпроси не предполага конкретни отговори. С изключение впрочем на един, съществен и дори кардинален за битието на обикновените хора, който постоянно занимава героите на Модиано, а без съмнение и него самия: какво остава в края на краищата от живота ни, пометен от разрушителната стихия на времето? Фактите, събитията и взаимоотношенията на актуалността са противопоказни за личността и могат да причинят нейния разпад, ако тя не се самореставрира с помощта на паметта, обезпечаваща й и основен градивен материал, и огледална повърхност, в която да се вижда „в цял ръст“… Реминисценциите са светлините, които ни сочат изхода от тунела, внушава Модиано, избрал за мото на творчеството си многозначителния афоризъм на Рьоне Шар: „Какво друго е животът, ако не упорството да завършиш един спомен?“ Или да го наченеш, по примера на Патрик от „Семейна хроника“, склонен на безкомпромисно съучастничество с настоящето, за да спаси своите родители от забравата, а себе си — от товара на техните заблуди и от напразното чакане край арката, под която трябва да мине мъката, преобразена в обещание.
Известно е, че кризисните ситуации изявяват характера с „лакмусова“ недвусмисленост. Убедеността на Модиано, че днес такива просто липсват, подлежи на оспорване, но тъкмо тя го тласка все към периода на окупацията, притегателен за него обаче не толкова със смъртоносния волтаж на сблъсъка, колкото с тайнствеността и призрачността на атмосферата, с подмолността и дебнещата угроза, с фалшивите документи, меките шапки, нахлупени ниско над неузнаваеми лица, непроизнасяните присъди, безследното изчезване на хора… Именно оттам започва той археологическите разкопки, необходими му за всяка поредна история на индивид, озовал се пред стена, издигната от паметта и отвъд която (може би) е неговото истинско его. А Ги Ролан от „Улица «Тъмните магазинчета»“ (1978) е изправен пред още по-трудно преодолимо препятствие: амнезията го е обрекла на дълъг и стръмен път в обратна посока — не към бъдещето, а към миналото му, където (може би) ще се съедини с онзи, който е бил преди, или… Връщане напред няма. И ако Модиано далеч не е първият писател, привлечен от темата за трагедията на личността, изкоренена от своята собствена почва, той действително обогатява „амнезиографията“ в литературата чрез необичайната й трактовка, предоставяйки на героя си тъжната привилегия да каталогизира останките от един живот на земята, а на читателя — извода, че представата за тяхната нищожност е спасително табу за смъртния. „Не поглеждай назад!“ — жената на библейския Лот престъпила тази повеля и за назидание била превърната в статуя от сол. Но Ги Ролан е готов и на това, защото съзнава, че е по-добре да си статуя с идентичност, отколкото човек без нея.