„Патрик Модиано сякаш пише със синьо мастило върху жълта хартия — отбеляза «Фигаро». — Той е може би нашият Вермеер на романа.“ Съпоставката е изискана, макар и не съвсем оправдана: камерността на сюжетите, безупречното композиционно осъразмеряване, постигнато с почти математическа прецизност, изразителният лаконизъм са качества, присъщи и за майстора от Делфт, и за писателя от Париж, но тъждествеността, която те обуславят, е по-скоро формална, защото касае горни, тоест външни пластове на изкуството им, а няма съдържанието на психо-емоционална близост. Там, където у Вермеер струи изобилно слънчева светлина, у Модиано се стеле бисерна, но плътна мъгла, която попива контурите на предметите и превръща хората в сенки; любовта на първия към детайлите е пословична — ако вторият я споделяше, героите му не биха били така бездомни; на вдъхновението, с което живописецът опоетизира ежедневието, романистът отвръща с ракурси, при които то придобива изненадващи и тревожно сепващи измерения … А сигурно ще е по-точно да го наречем Модилиано заради елегантната опростеност на неговия повествователен маниер, заради „малокръвието“ на стила му, дължащо се на нарочна недохраненост с нюанси, и естествено, заради умението да синтезира в „йероглифи“ цели състояния, категории, понятия. Той не прибягва и до метафори, понеже счита, че дори най-преките значения на думите са заредени с преносен смисъл, превръщан нерядко в абсурд от действителността, която езикът репродуцира. И макар в граматиката да не съществува настояще свършено, Модиано демонстрира, че такова време има — не глаголно, но психическо. А следователно и социално.
„Не намирате ли, че човекът на ей тази снимка прилича на мен?“ — пита с плаха надежда Ги Ролан от „Улица «Тъмните магазинчета»“. Отговорите, които получава варират, но са до един уклончиви, колебливи. Толкова по-сигурни сме обаче ние, разпознавайки портрета, който Модиано ни показва от разстояние: „Не, това не е Стендал. Не е и Флобер или Пруст. А Кафка.“
Вера Ганчева