— О, и да, и не. Но познавам това място от много дълго време… — Той махна небрежно с ръка някъде към хоризонта и каза с безразличие: — Планините… Езерото… Езерото…
После свали черните си очила и ме погледна с нежен и тъжен поглед. Усмихваше се.
— Ивон е прелестно момиче — каза ми той. — Пре-лест-но.
Тя се приближаваше към масата, беше със зелено муселинено шалче около шията. Усмихваше ми се, не отделяше поглед от мен. Нещо се разтваряше от лявата страна на гърдите ми и аз си казах, че това е най-хубавият ден от живота ми.
Качихме се в колата на Мейнт, стар бежов додж с гюрук. И тримата се настанихме на предната седалка, Мейнт на волана. Ивон в средата, а кучето отзад. Колата потегли внезапно, плъзна се по паважа и за малко не одраска портала на хотела. Пътувахме бавно по булевард Карабасел. Вече не чувах шума на мотора. Дали Мейнт не беше оставил колата да слиза по инерция? От двете страни на пътя пиниите задържаха слънчевите лъчи и това беше истински танц на светлината. Мейнт си подсвиркваше, лекото поклащане ме приспиваше, а главата на Ивон на всеки завой се отпускаше на рамото ми.
Бяхме сами в ресторанта на Спортинга, бивша оранжерия, закриляна от слънцето от една плачеща върба и гъсто засадени алпийски рози. Мейнт обясняваше на Ивон, че трябвало да отиде до Женева и щял да се върне вечерта. Помислих дали не са брат и сестра. Не. Никак не си приличаха.
В залата влязоха десетина души. Разположиха се на съседната маса. Идваха от плажа. Жените носеха пъстри блузи с моряшки яки, мъжете бяха с хавлии. Единият от тях, по-висок от другите, с широки рамене и къдрави руси коси, говореше твърде превзето. Мейнт свали черните си очила. Беше пребледнял внезапно. Той посочи с пръст високия рус мъж и каза с остър глас, почти изсъска:
— Я, ето я и Карлтон… Най-голямата МРЪСНИЦА в департамента…
Русокосият се престори, че не е чул, но приятелите му се обърнаха към нас смаяни.
— Разбра ли какво казах, скъпа Карлтон? За няколко секунди в ресторанта настъпи пълно мълчание. Русият атлет бе навел глава. Всички стояха като вкаменени. Ивон обаче дори не трепна, сякаш бе свикнала с подобни случки.
— Не се бойте — пошепна ми Мейнт, като се наклони към мен, — няма нищо, нищо особено…
Сега лицето му бе станало гладко, детинско, без никакви тикове. Разговорът ни продължи и той попита Ивон какво иска да й донесе от Женева. Шоколад? Турски цигари?
Напусна ни пред входа на Спортинга, като предложи да се срещнем към девет часа вечерта в хотела. Ивон и той говореха за някакъв си Мадежа (или Мадейа), който организирал празненство в една от вилите край езерото.
— Ще дойдете с нас, нали? — попита ме Мейнт. Гледах го как върви към колата си, сякаш тласкан от променлив ток. Също както и първия път той потегли с бясна скорост и автомобилът отново докосна портала, преди да изчезне. Без да извръща глава, той ни махна.
Останах сам с Ивон. Тя ми предложи да се поразходим в градините на казиното. Кучето вървеше пред нас и изглеждаше още по-уморено. Понякога сядаше насред алеята и трябваше да го викаме по име: „Освалд“, за да стане. Тя ми обясни, че е така отпуснато не от мързел, а от меланхолия. Било от някаква много рядка порода германски догове, които страдали от наследствена тъга и нежелание да живеят. Някои дори се самоубивали. Запитах я защо е избрала такова мрачно куче.
— Защото са по-елегантни от другите — отвърна ми тя живо.
Веднага си помислих за династията на Хабсбургите, в която също бе имало чувствителни ипохондрици като това куче. Твърдяха, че се дължало на роднинските бракове и наричаха това депресивно състояние „португалска меланхолия“.
— Вашето куче — казах аз — страда от „португалска меланхолия“.
Тя обаче не ме чу.
Бяхме дошли до кея. На борда на „Адмирал Гизан“ имаше десетина души. Вдигаха мостчето. Облакътени на парапета, разни деца махаха с ръце и викаха. Корабът се отдалечаваше и в него имаше някакво колониално очарование, лъх на разруха.
— Някой следобед — каза ми Ивон — и ние ще трябва да се качим на този кораб. Как ти се струва, сигурно ще бъде забавно?
Заговори ми за пръв път на „ти“. Беше изрекла тези думи с необясним възторг. Коя беше тя? Не смеех да я попитам.
Вървяхме по Авеню д’Албини и короните на яворите разстилаха сянката си над нас. Бяхме сами. Кучето подтичваше на двадесетина метра пред нас. От предишното му униние не беше останало нищо и то вървеше гордо, с високо вдигната глава, а понякога се отбиваше встрани и правеше танцови стъпки като конете от манежа.