Седнахме да чакаме въздушната железница. Тя облегна главата си на рамото ми, зави ми се свят, също както в колата по булевард Карабасел. Още я чувах как ми казва: „Някой следобед … да се качим… кораб … как ти се струва, сигурно ще бъде забавно?“, с такъв един неопределим акцент… питах се дали не е унгарски, английски или савойски. Въздушната железница се изкачваше бавно и растителността от двете й страни ставаше все по-гъста. Тя сякаш се мъчеше да ни погълне. Цветята се притискаха към стъклата и понякога отнасяхме някоя роза или клонче кучи дрян.
В нейната стая в „Ермитажа“ прозорецът беше полуотворен, чувах равномерното тупкане на топките за тенис, далечните възклицания на играчите. Все още съществуваха мили и успокояващи глупци в бели екипи, които си подмятаха топки над разни мрежи и това означаваше, че земята продължава да се върти и ние разполагаме с няколко часа отдих.
По кожата й имаше малки лунички. Струва ми се, че се биеха в Алжир.
Онази нощ. И Мейнт, който ни чакаше в хола. Облечен в бял костюм от шлиферен плат, с безупречно завързано тюркоазеносиньо шалче около врата. Беше донесъл от Женева цигари и държеше на всяка цена да ги опитаме. Но нямахме нито миг за губене — както казваше той, — защото сме щели да закъснеем за Мадежа (или Мадейа).
Този път се спуснахме с пълна пара по булевард Карабасел. Захапал цигарето си, Мейнт увеличаваше скоростта на завоите и не зная по какво чудо се озовахме живи и здрави на Авеню д’Албини. Обърнах се към Ивон и се изненадах, че лицето й не изразява ни най-малък страх. Дори я чух как се разсмя в един миг, когато колата подскочи.
Кой бе този Мадежа (или Мадейа), у когото отивахме? Мейнт ми обясни, че ставало дума за австрийски кинорежисьор. Бил снимал филм по тези места — по-точно в Ла Клюзаз, — някакъв заслон за скиори, отдалечен на двадесетина километра, и Ивон играла роля в него. Сърцето ми заби.
— В киното ли работите? — попитах я аз. Тя се разсмя.
— Ивон ще стане много голяма актриса — заяви Мейнт и натисна докрай педала за газта.
Дали говореше сериозно? Ки-но-ак-три-са. Може би дори съм виждал снимката й в „Синемонд“ или в онзи „Киноуказател“, който открих, когато тършувах в една стара женевска книжарница, и после го прелиствах през безсънните си нощи. Накрая почти бях запомнил имената на актьорите и на „техническия персонал“. И днес си спомням откъслечно някои от тях:
ДЖУНИ АСТОР — Снимка Бернар и Воклер, улица Буенос Айрес №1 — Париж VII.
САВИН ГИ — Снимка Теди Пиаз. Комедия — песни — танци.
Филми: „Нелегалните…“, „Мацките заповядват…“, „Мис Катастрофа…“, „Танцът на белезниците…“, „Здрасти, докторе…“ и т. н.
ГОРДИН (ФИЛМИ САША), улица Спонтини №19 — Париж XVI — КЛЕ 77–94. Господин Саша Гордин, адм.
Попитах Ивон има ли „псевдоним“, който зная. В отговор на моя въпрос тя прошепна: „Тайна“. И допря показалец до устните си. Мейнт прибави с обезпокояващо зъл смях:
— Не разбирате ли, тя е тук инкогнито. Мейнт караше по пътя край брега на езерото. Беше забавил ход, радиото свиреше. Въздухът беше топъл и ние се плъзгахме в меката и светла нощ, каквато никога вече не ми се случи да изживея освен в Египет или в мечтаната Флорида. Кучето бе опряло брадата си на рамото ми и дъхът му ме изгаряше. Вдясно градините се спускаха към езерото. След Шавоар пътят бе заобиколен с палми и пинии.
Бяхме подминали селцето Вейрие-дю-Лак и пътувахме по един наклон. Порталът беше в най-ниската част на пътя. На дървена табелка пишеше: „Вила «Липите»“ (също като моя хотел). Широка алея, настлана с камъчета, заобиколена от дървета и занемарена растителност, водеше до прага на къщата, висока бяла сграда в стил „Наполеон III“, с розови капаци на прозорците. Няколко коли, наредени една зад друга. Пресякохме вестибюла и влязохме в някакво помещение, навярно гостната. Две-три лампи излъчваха мека светлина, имаше десетина души, някои стояха край прозорците, други се излежаваха на бяло канапе — както ми се стори, единствената мебел. Пиеха и разговаряха оживено на немски и френски. От един грамофон, поставен направо на паркета, се лееше бавна мелодия, певецът повтаряше с плътен глас:
О, Бионда гърл … О, Бионда гърл… Бионда гърл…
Ивон ме беше хванала за ръка. Мейнт се оглеждаше на всички страни, сякаш търсеше някого; но присъствуващите не ни обръщаха ни най-малко внимание. Излязохме през широката стъклена врата на една веранда със зелен дървен парапет, с лежащи столове и плетени кресла. Китайски фенер рисуваше сложни сенки, причудливо заплетени дантели, и Ивон и Мейнт изглеждаха така, сякаш внезапно са покрили лицата си с воалетки.