Долу в градината, около претъпкан с лакомства бюфет, се бяха струпали много хора. Висок светлорус мъж ни махна с ръка и тръгна към нас, като се подпираше на бастун. Бежовата му памучна риза с разтворена яка приличаше на сафари и аз се размислих за онези хора, които по-рано се срещаха в колониите и които имаха „минало“. Мейнт ми го представи: Ролф Мадежа, „режисьора“. Той се наведе, за да целуне Ивон, и сложи ръка на рамото на Мейнт. Наричаше го „Мент“ с акцент по-скоро английски, отколкото немски. Поведе ни към бюфета, а високата почти колкото него жена, същинска валкирия с бездънен поглед (тя ни гледаше, без да ни вижда, или може би съзерцаваше нещо отвъд нас), беше негова съпруга.
Оставихме Мейнт в компанията на някакъв млад човек с физика на алпинист, а Ивон и аз продължихме да се спираме ту при едни, ту при други. Тя целуваше всички и когато я попитаха кой съм, отговаряше: „Приятел“. Доколкото разбрах, повечето от тези хора бяха участвували във „филма“. Те се разпръснаха из градината. Виждаше се добре, защото имаше пълнолуние. Вървяхме по алеите, превзети от тревата, изведнъж съзряхме невъобразимо висок кедър. Стигнахме до оградата, зад която се чуваше плискането на езерото, и останахме за дълго там. От това място се виждаше къщата, която се възправяше сред запуснатия парк и съществуването й там ни изненада така, сякаш бяхме пристигнали в онзи стар град на Южна Америка, където разправят, че опера в стил рококо, катедрала и частни хотели от италииски мрамор днес били погребани в девствената гора.
Другите гости не се бяха отдалечили колкото нас, освен две-три двойки, които различавахме смътно и които се възползуваха от пищния храсталак и от нощта. Повечето останаха пред къщата или на терасата. Върнахме се при тях. Къде ли беше Мейнт? Може би вътре, в гостната. Мадежа се приближи и с полуанглийски, полу-немски акцент започна да ни разправя с какво удоволствие щял да остане тук още две седмици, но му се налагало да замине за Рим. Щял да наеме отново вилата през септември, „когато монтажът на филма бъде завършен“. Той прегръща Ивон през кръста и не ми е ясно дали я опипва, или я гали бащински:
— Тя е много добра актриса. Той ме гледа втренчено, забелязвам как очите му се замъгляват все повече и повече.
— Вие се казвате Хмара, нали?
Внезапно мъглата се разпръсва и в очите му заиграва метален блясък.
— Хмара … значи, Хмара, нали така? Отговарям „да“, полугласно. Очите му отново загубват твърдостта си, овлажняват се, сякаш се втечняват. Сигурно той притежава способността да регулира техния блясък, както се нагласява фокусът на бинокъл. Когато иска да се вглъби в себе си, очите му овлажняват и външният свят се превръща в размазано петно. Познавам този метод, нали и аз често го използувам.
— Имаше на времето един Хмара в Берлин … — каза ми той. — Нали така, Илзе?
Жена му, изтегната на един лежащ стол в другия край на верандата, бъбреше с двама млади хора; тя се обърна с усмивка.
— Нали така, Илзе? Имаше на времето един Хмара в Берлин?
Тя го погледна все така усмихната. После се извърна и продължи да разговаря. Мадежа вдигна рамене и стисна бастуна си с две ръце.
— Да… Да… Този Хмара живееше на Кайзер Алее … Не ми вярвате, нали?
Той стана, погали Ивон по лицето и се отправи към зеления дървен парапет. Застина така, изправен, едър, загледан в обляната от лунна светлина градина.
Ние, седяхме един до друг на две ниски табуретки, тя облягаше глава на рамото ми. Черноока млада жена, чиято изрязана рокля откриваше гърдите й (при всяко по-рязко движение те просто избликваха от деколтето), ни поднесе чаши с розова течност. Тя се смееше силно, целуваше Ивон, канеше ни на италиански да изпием този коктейл, който била приготвила „специално за нас“. Казваше се, ако не ме лъже паметта, Дейзи Марки и Ивон ми обясни, че играела главната роля във „филма“. Тя също щяла да направи голяма кариера. Известна била в Рим. Жената вече беше ни изоставила, като се смееше още по-силно и тръскаше дългите си коси; сега се спря при един около петдесетгодишен мъж, висок на ръст, със сипаничаво лице; той стоеше на прага на вратата, държеше чаша с вода. Това пък бил Хари Дресел, холандец, един от актьорите във „филма“. Други гости седяха в плетените кресла или облакътени на парапета. Неколцина заобикаляха жената на Мадежа, която все тъй се усмихваше със занесен поглед. През вратата се долавяше шум от разговори, бавна, тежка, сладникава музика, този път певецът с плътен глас повтаряше:
Мадежа се разхождаше напред-назад по ливадата с един дребен плешив мъж, който му стигаше до кръста, затова трябваше да се навежда, като му говори. Минаваха на отиване и връщане край терасата и Мадежа все повече натежаваше и се прегърбваше, а събеседникът му все повече се повдигаше на пръсти. Той бръмчеше като стършел и единственото изречение, което произнасяше на човешки език, беше: „Ва бене Ролф… Ва бене Ролф… Ва бене Ролф… Вабенеролф …“ Кучето на Ивон, застанало на терасата в поза на сфинкс, следеше движението им, като въртеше глава от ляво на дясно и от дясно на ляво.