Къде бяхме? В сърцето на Горна Савоя. Колкото и да си повтарях успокояващите думи: „В сърцето на Горна Савоя“, по-скоро си мислех за някоя колониална страна или за Карибските острови. Иначе как да си обясня тази нежна и разяждаща светлина, това тъмносиньо, което очите, плътта, роклите и костюмите от алпака фосфоресцираха? Всичките тези хора бяха заобиколени от тайнствено електричество и човек неволно очакваше при някое от движенията им да стане късо съединение. Бих си повтарял имената им вечер, преди да заспя — някои са останали в паметта ми и съжалявам, че тогава не се постарах да запомня и останалите, — без дори да зная на кого принадлежат, самото им звучене би ми било достатъчно: имената им извикваха в съзнанието мисълта за малките космополитни общества на френските пристанища, на отвъдморските кантори: Гай Орлов, Пърси Липит, Освалдо Валенти, Илзе Корбер, Роланд Вит фон Нида, Жьонвиев Буше, Геза Пелмон, Франсоа Брюнхард… Какво ли е станало с тях? Какво да им кажа на тази среща, чрез която ги възкресявам? Още по онова време — скоро ще станат тринадесет години — те създаваха у мен впечатлението, че отдавна са проиграли живота си. Наблюдавах ги, слушах ги как говорят под китайския фенер, който нашарваше лицата и раменете на жените. Мислех си, че миналото на всеки един от тях е свързано с миналото на останалите и ми се искаше да ми открият всичко: кога, Пърси Липит и Гай Орлов се бяха срещнали за пръв път? Дали някой от тях познаваше Освалдо Валенти? С чие посредничество Мадежа се беше свързал с Жьонвиев Буше и Франсоа Брюнхард? Кое от тези шест лица бе въвело в техния кръг Роланд Вит фон Нида? (Споменавам само тези, чиито имена съм запомнил.) Всичко това бяха загадки и зад тях се криеха безконечни комбинации, една мрежа, която те бяха тъкали като паяци десет или двадесет години.
Беше късно, потърсихме Мейнт. Нямаше го нито в градината, нито на терасата, нито в гостната. Колата му беше изчезнала. Срещнахме в преддверието Мадежа с едно момиче с къси руси коси; той ни обясни, че „Мент“ току-що заминал с „Фрици Тренкер“ и сигурно нямало да се върне. За моя изненада той избухна в смях, опря се с ръка на рамото на момичето и заяви:
— Бастунче за моята старост. Разбирате ли, Хмара?
После внезапно ни обърна гръб. Тръгна по коридора, като се опираше още по-силно на рамото на момичето. Приличаше на ослепял бивш боксьор.
От този миг всичко се промени. Угасиха лампите в гостната. Само на камината остана една нощна лампа — сянката попиваше розовата й светлина. След италианския певец сега се носеше женски глас, неравен и толкова дрезгав, че думите на песента изобщо не се разбираха, наистина да се запиташ дали е стон на умираща, или мъркане от наслада. Внезапно обаче гласът се изчистваше и повтаряше същите думи, но с много по-нежни нотки.
Жената на Мадежа се е излегнала на някакво канапе и един от младежите, които седяха край нея на терасата, се навежда, започва бавно да разкопчава роклята й. Тя гледа тавана с полуотворени устни. Няколко двойки танцуват малко прекалено притиснати. Зървам странния Хари Дресел, който гали тромаво бедрата на Дейзи Марки. Край вратата нещо приковава вниманието на неколцина от гостите: една жена танцува сама. Тя сваля роклята си, комбинезона, сутиена. Поради липса на нещо по-забавно Ивон и аз също се спираме. Роланд Вит фон Нида я поглъща жадно с очи. Тя е вече само по чорапи и колан и продължава да танцува. Той коленичи и се опитва да разкъса жартиерите на жената със зъби, но тя всеки път се измъква. Накрая сама се решава да ги свали, и продължава да танцува съвършено гола, като се върти около Вит фон Нида, докосва го, а той стои неподвижен, невъзмутим, издал напред брада, с изпъчени гърди като някакъв смехотворен тореадор. Сгърчената му сянка се е проснала на стената, а сянката на жената — безмерно уголемена — мете тавана. Скоро из цялата къща остава само танцът на сенки, които се преследват, изкачват се и слизат по стълби, чуват се смехове и сподавени викове.
В съседство с гостната имаше ъглова стая. В нея беше поставено масивно бюро с безброй чекмеджета, каквото сигурно се намира в Министерството на колониите, и голямо тъмнозелено кожено кресло. Приютихме се там. Хвърлих последен поглед към гостната, още виждам госпожа Мадежа, отметнала глава (опряна на страничната облегалка на канапето). Русите й коси се спускаха до земята, главата й изглеждаше като отсечена. Тя застена. Едва различавах другото лице до нея. Тя стенеше все по-силно и по-силно и говореше несвързано: „Убийте ме… Убийте ме …Убийте ме… Убийте ме…“ Да, спомням си всичко това.