Към този момент Тес вече бе почти влюбена в него. Някак си бе успял да ѝ влезе под кожата. Колкото и клиширано да звучи, дори да искаше, не можеше да се откаже от него.
Пушачите хвърлиха фасовете си и ги смачкаха с подметка. Когато изчезнаха зад въртящите се стъклени врати, още си говореха. Тес изтри с пръст водата от един напъпил цвят хортензия. По-рано през деня бе валял дъжд - внезапен, луд порой, който спря почти мигновено. Пак си погледна часовника. Трябваше да влиза. Но нещо ѝ подсказа, че може би това е моментът, който бе чакала толкова.
- Защо не? Защо да не дойда с теб в Сицилия? - изрече Робии.
Тес притаи дъх отново.
Влезе в сградата като фурия и скочи в асансьора, хилеше се като идиот. Наистина се случваше. Бяха ѝ завещали вила в Сицилия. И щеше да иде там. С Робии. Чу се познатото „пинг“, асансьорът спря и вратата започна да се отваря. Усмивката ѝ угасна. Оставаше само да съобщи новината на мамчето...
ГЛАВА 3
- Не разбирам - заяви Флавия и седна на стария дървен стол до масата. Беше много жизнен човек, но в последно време имаше неочаквани пристъпи на отпадналост и това я плашеше. Остаряваше, разбира се. Осемдесет и две години си е сериозна възраст. Абсурдна работа - тя въобще не се чувстваше стара. Дразнеше се, че ѝ се налага да полага усилия, за да помни. Всичко трябваше да е ясно.
Опита се да подреди мислите си, но под изпитателния поглед на Тес това въобще не беше лесна работа. Пое си дълбоко въздух. Така, Едуард Уестърман бе починал. Флавия не се изненада - той отдавна бе прехвърлил деветдесетте. Беше последният. Първо мама, после папа, преди две години и Мария. Изгубила бе връзка със Сантина, но нямаше избор и се бе примирила. Но сега и последната ѝ връзка със Сицилия вече я нямаше. Хвана се за главата. По челото ѝ изби пот. Последната връзка. Беше на ръба да изпадне в паника.
- Мамче, добре ли си? - попита притеснена Тес. Завтече се към майка си, наведе се над нея и нежно сложи ръка на рамото ѝ. - Съжалявам, не знаех, че ще се разстроиш толкова. Много близки ли бяхте?
Флавия поклати глава.
- Не - отвърна. - Не особено.
Той беше работодателят ѝ англичанин, а тя - младо сицилианско момиче. Толкова отдавна... Всъщност ги свързваше нещо. Едуард бе първият човек, с когото Флавия бе разговаряла на английски, именно затова на двайсет и три години тя успя да дойде във Великобритания. И той като нея бе странник в родината си, избягал да живее в чужда страна. Едва години по-късно Флавия разбра защо. Като при пъзелите - уж всички парченца са пред теб, но пак не можеш да видиш цялата картина.
- Какво има тогава? - поиска да знае Тес.
Флавия заглади престилката си с длан. „Изглади гънките и всичко ще бъде наред...“ Сама не знаеше какво я разтърси толкова. Може би спомените, които изплуваха, или новината за смъртта на Едуард.
Сети се.
- Защо съобщиха новината на теб? - попита. - Не разбирам. Какво общо има това с теб?
Тес стоеше до нея - висока, с буйна тъмноруса коса, Флавия сякаш виждаше себе си като млада.
- Той ми е оставил къщата си, мамо.
Флавия премигна и се намръщи.
- Какво? - Опитваше се да се окопити. - Защо би сторил това? Точно той...
Едуард разбираше Флавия. Нали сам той бе скъсал с родната си Англия? Нали така...?
- Нямам представа - каза Тес и мушна палци в гайките на сините си дънки. - Но мислех, че ти може би знаеш.
Флавия бавно се изправи. Имаше вечеря за приготвяне - да се разсее малко. Още ѝ стигаха силите да готви, винаги щеше да има сили за това, макар напоследък да приготвяше само по едно ястие на ден и от време на време някой десерт. Тя и Лени живееха в къща в модерен английски квартал и всичко беше много различно от Сицилия. Но la cucina, кухнята, все още бе най-важната стая за нея. В кухнята, с гозбите си... винаги се чувстваше в безопасност.
- И така - започна. Всеки път щом си помислеше, че се е освободила от Сицилия, изскачаше нещо, което да я задърпа обратно. Сега бяха Едуард и къщата от детството ѝ, Голямата вила. Не че семейството ѝ живееше там, разбира се, но... Какво можеше да каже? - Той нямаше деца. Вероятно се е почувствал...
Как се бе почувствал? Отговорен? Дали бе оставил вилата на дъщеря ѝ заради някоя грешка от миналото? Флавия сви рамене, ясно ѝ беше, че това няма да задоволи любопитството на Тес, дъщеря ѝ от малка си беше такава - не оставяше въпроси без отговори. А сега и това. Сякаш Едуард бе знаел. Със сигурност...
- Но, мамче, човекът трябва да има все някакви роднини - настоя Тес с онзи свой невинен поглед.