- Може и да няма.
Сестра му Беа бе починала и също нямаше деца. Благодарение на Беа Флавия и Лени взеха ресторант „Адзуро“ в Прайдхевън, който държаха допреди десетина години, когато се пенсионираха. Мястото ѝ липсваше, но в един момент човек трябва да забави темпото.
- Или приятели? - добави Тес.
- Кой знае? - Флавия започна да реже патладжаните. Ножът леко се плъзгаше през лъскавата лилава ципа и месестата сърцевина. Трябваше да се накиснат за известно време, за да не горчат.
Разбира се, че Едуард имаше приятели. Все хора на изкуството, предимно мъже. Впоследствие ѝ бе станало ясно защо като малка се чувстваше толкова комфортно в компанията му, дори да бяха насаме. Фактът, че са я оставяли сама с него, беше достатъчно показателен. В днешно време едва ли някой би се впечатлил от хомосексуалността му, но в онези дни тя бе считана за престъпление в Англия... В Сицилия обаче, в голяма къща в малко село, можеше да правиш каквото си пожелаеш. Лесно се организираха партита и се приемаха гости. Английската ексцентричност се считаше за нещо нормално, макар и никой да не я разбираше. А и Едуард бе много добър работодател, грижеше се за прислугата си и хората го уважаваха.
- Навярно се е отдал на уединение - предположи Флавия. Сигурно е бил самотен. Представи си го. - Случва се. Особено при художниците и поетите.
Тес хвърли недоверчив поглед на майка си и напълни чайника с вода. Отметна с ръка оплетената къдрица, която влизаше в очите ѝ.
- А хората, които са се грижели за него накрая? - продължи да любопитства. - Кой е поел нещата след леля Мария?
Мария... Ножът колебливо трепна над лилавата кора на патладжана. Смъртта на сестра ѝ бе голям шок за Флавия. Двете не бяха много близки, което допълнително засили болката ѝ. Вече беше прекалено късно. Мария дойде в Англия само веднъж и визитата ѝ не мина много добре. Навярно защото живееха по съвсем различен начин, вървяха в противоположни посоки. Флавия отдавна бе приела английския мироглед и маниери, вече дори мислеше на английски.
Мария беше свенлива, недоверчива и винаги нащрек - като мишка. Потресе я начинът, по който Флавия отглежда дъщеря си... „Позволяваш ѝ да излиза сама? Да ходи на танци?“ Не одобряваше връзката на сестра си с Лени - шегите, които двамата си разменяха, факта, че Флавия с усмивка го оставя да мие чиниите след вечеря. Не можеше да приеме, че Флавия е станала бизнесдама и управлява собствено ресторантче, сама си води сметките и дори е наела персонал.
- Англия не е като Сицилия - опитваше се да обясни Флавия на сестра си. Много пъти. - Ако останеш за по-дълго, ще видиш. Не си и мечтала за такава свобода.
- Може и да си права, може - казваше Мария с въздишка, сбръчкваше вежди и вдигаше ръце. - Но синьор Уестърман е сам. Нуждае се от мен - настояваше.
Флавия подозираше, че Мария всъщност не е искала свобода. Тя нямаше деца, а съпруга си бе загубила в автомобилна катастрофа в Монреале преди много години. Така и не разбра какво е правил там. Май беше по-добре да не знае. Все пак ставаше дума за Сицилия.
-Семейството ни дълги години се грижеше за Едуард - обясни Флавия и метна нарязания патладжан в гевгира. Първо мама и папа, после Мария и Леонардо. - Сигурно е искал да изрази своята благодарност.
Дали наистина? Или Едуард Уестърман просто е знаел, че от това завещание ще я заболи. Подозираше, че е второто.
Тес сложи пакетчета чай в две чаши и продължи да гледа майка си въпросително.
- Мамче?
- Кажи? - На Флавия ѝ трябваха двайсет години, за да свикне с английския чай. Не ободряваше като еспресото, но имаше своите плюсове.
- Защо не е завещал къщата на теб? - продължи с въпросите Тес. - Ти поне си го познавала. Аз даже не съм го виждала.
- Пфу! Аз съм възрастна жена. Навярно си е мислел, че съм починала.
- Мамче!
Флавия поклати глава. Хич не ѝ се водеше този разговор. Искаше да загърби Сицилия веднъж завинаги. Не се бе връщала там, откакто пристигна в Англия. В началото, защото щеше да е много болезнено и трудно. После... защото искаше да ги накаже - баща си, на когото така и не прости, майка си, която също я бе предала, дори горката Мария, защото беше същата като тях - никога нямаше да разбере, че ако не се бориш, нищо няма да промениш...
- Мамче? - Тес я беше прегърнала. Флавия долови лека медена нотка в парфюма на дъщеря си и аромата на портокалов цвят в косите ѝ. - Ти плачеш.
- От лука е. - Флавия избърса очи с опакото на ръката си. - Знаеш, че винаги ми става така от кромида.
- Не и този път.
Колко проницателна беше тази нейна дъщеря. Флавия затвори очи, за да я почувства по-добре. Дивата красива Тес, която също като майка си нямаше никакъв късмет в любовта. Прекалено страстно обичаше, прекалено много очакваше... Тя също имаше неустоима млада дъщеря. Но не и мъж, с когото да сподели живота си. Робин не се броеше. Флавия не искаше дори да се сеща за него. Идваше ѝ да го удуши с голи ръце.