- Права си - съгласи се. - Не е от лука.
Миналото - все заради него плачеше. Сицилия имаше тъмна страна. Няма как да ѝ избягаш, ако във вените ти тече сицилианска кръв.
- Ти харесваше ли го? Едуард Уестърман?
Тес се отдръпна - дори в джинси беше елегантна, и наля гореща вода в чашите.
Флавия се зае да реже чесън, лук и люти чушки. Правеше доматен сос за melanzane alla parmigiana3, едно от любимите ястия на внучка си.
- Да - отвърна. Харесваше го, защото беше бунтар и защото ѝ бе показал, че всичко е възможно.
- Само че никога не си говорила за него - отбеляза Тес.
Така си беше. Флавия не бе казала на Тес защо е напуснала Сицилия през 1950 година, нито защо никога нямаше да се върне там. В новия ѝ живот нямаше място за спомени от детството и от младостта ѝ. Не можеше да прости. Облегна се на плота, за да си отпочине за момент.
- Дай да ти помогна, мамче. - Тес пак застана до нея.
- Спокойно, още не съм грохнала - заяви Флавия и си пое дълбоко въздух. Напръска тигана със зехтин. - Старият вълк още мърда.
- Старото куче - поправи я Тес, докато поставяше чашите чай върху масата.
- Куче, вълк, все тая - промърмори Флавия и добави в тигана чесъна, лука и лютите чушки. Дъщеря ѝ беше педантична - типична английска черта. В друг тиган сипа мазнина за патладжаните. Имаше си собствен метод за готвене. В някои отношения обаче Сицилия винаги щеше да е номер едно. Зехтинът, например. Най-добрият зехтин в Сицилия бе бледозлатист, докато английският беше зеленикав и по-рафиниран. Тук хората гледаха странно, ако си го намажеш на филийка - предпочитаха животинската мазнина. Тези английски привички не ѝ бяха на сърце.
Тес изглеждаше неспокойна. Първо си играеше с копчетата на ризата, после подхвана чаената лъжичка с дългите си пръсти.
- Нищо повече ли не можеш да ми кажеш за него? За този мой благодетел? - измрънка.
Флавия цъкна с език. Зехтинът вече бе достатъчно горещ, така че пусна патладжаните в единия тиган. В другия метна известно количество домати, които бе приготвила преди това.
„Не могат да те наранят нещата, които не знаеш.“
- Ще рендосаш ли малко пармезан?
- Мамче? - Тес не се отказваше.
Флавия въздъхна. Може би дъщеря ѝ заслужаваше да знае поне малко.
- Той ми четеше - призна. - Поезия.
- Неговата поезия ли?
Флавия долови упрек в думите на Тес и отново усети внезапна слабост.
- Не само. Харесваше Байрон и Лорънс - усмихна се.
Едуард Уестърман ѝ разказваше за тях, а младата Флавия слушаше в захлас. Той одобряваше начина на живот на Байрон. О, да, и разкри пред нея един свят:, коренно различен от познатата ѝ Сицилия. Спря се, преди да пусне ароматния босилек в тигана, и сякаш чу как Едуард рецитира с мелодичния си нисък глас. Някога не разбираше половината от думите, но музиката в тях не ѝ беше чужда.
- Звучи интересно - отбеляза Тес. Взела бе сиренето от килера на Флавия - повечето англичани не разбираха, че хладилниците са прекалено студени за някои храни - и го рендосваше в малка бяла чиния. - Толкова стига ли?
- Стига.
Тес отново зави пармезана във восъчната хартия и подаде чинията на майка си. Изглеждаше отнесена.
- Е? - каза Флавия с надежда, че поне донякъде е успяла да задоволи любопитството на дъщеря си.
Тес седна и обви чашата чай с ръце.
- Просто си те представям като момиче, това е - призна Тес, като пропусна да добави „за първи път“. Нежно докосна ръката на майка си. - Хубаво е.
Да, да. Знаеше, а и Лени постоянно ѝ повтаряше: „Не е честно да криеш от нея станалото. Това е твоята история, а тя ти е дъщеря. Вече е минало. Не можеш ли просто да ѝ кажеш и да затвориш страницата?“ Но Флавия се съмняваше, че някога ще успее да разкаже историята си. Камо ли да затвори страницата.
С годините ставаше все по-сложно. Вече нищо не беше черно и бяло, преобладаваха разни нюанси на сивото. Пое си дълбоко въздух.
- Едуард ми помогна да дойда в Англия. Може би затова ти е оставил къщата.
Тес се начумери заради противоречието.
- За да ме накара да напусна Англия? - озадачи се.
При тази мисъл Флавия едва не изпадна в паника.
- Не би го направила, нали? - Изгледа дъщеря си изпитателно.
- Не - измънка Тес. Гледаше към дворчето с градинските мебели и зелената ливада, което бе осеяно с храстчета и едногодишни цветя - все неизменни елементи на типичната английска градина. Флавия нямаше нищо против, това бе територията на Лени, който дори в момента се мотаеше из двора. Бризът полюшна жълтото перде пред широко отворения прозорец и сякаш ефирна жълта птица разпери криле в кухнята.