Така и сторили. Стражите отворили градските порти и пуснали царя и неговата свита в двореца, а глашатаи разнесли вестта, че който тази нощ докара водата в града, ще получи принцеса Гертруд за жена. Вилем също чул вестта и обнадежден, заудрял с мотиката си по скалата. В същото време празненството в двореца било в разгара си. Точно в полунощ съветникът на съседния цар му пошушнал нещо на ухото и той казал:
— Мила принцесо, твоето желание е изпълнено. В полето вече тече вода.
Всички се струпали на градските стени и какво да видят — далече в полето, под сребърните лъчи на луната, проблясвала вода. Радостта на хората била безкрайна. Започнала сватбена гощавка. Докато придворните приготвяли принцесата за сватбената церемония, тя плачела, зовяла Вилем и искала да се хвърли от градските стени. Ала нищо не можело да й помогне. Откажела ли да се омъжи, злият цар щял да погуби бащиното й царство. И тя станала жена на омразния цар.
В това време Вилем не спирал да удря по скалата. Още малко и водата щяла да потече към полето. Момъкът помолил хората да доведат принцесата, за да види водата, но никой не помръдвал. Най-накрая един се осмелил и казал, че царската дъщеря вече се е омъжила. С мъка на сърцето Вилем полетял като вихър към града. На градската стена стояла Гертруд и плачела безутешно — вече било утро и всички видели, че това в полето не е вода, а щитовете на войниците, които през нощта проблясвали на лунната светлина. Принцесата и баща й разбрали измамата, но нищо не можели да сторят. Когато Вилем видял своята любима, затичал още по-бързо, но в това време освободената вода с грохот се спуснала надолу и напълнила рововете, пресичайки пътя на момъка. С протегнати от мъка и копнеж ръце той се вкаменил, а Гертруд се превърнала в бистро поточе от сълзи, което и до днес тече край порутени градски стени в подножието на огромна скала.