Горчивият факт, който късаше доброто сърце на Флеърти, бе, че Архиепископията не можеше да си позволи да държи отворени църквите в малките енории, които се посещаваха слабо — Свещената семейна църква в Норт Бийч например събираше средно по седемдесет и пет човека на четирите си неделни служби. И нямаше никакво значително частно дарение, което да спре ужасяващия спад на неделните постъпления.
Но след затварянето на енориите се разрази буря от протести. На Флеърти му се обадиха чак от Рим.
Проблемът, на който архиепископът не бе обърнал нужното внимание (но Духър бе забелязал), приличаше на змей с две глави — етническа и финансова — и беше един от най-неразрешимите за Сан Франциско. Повечето от закритите енории се намираха в най-бедните квартали — Хънтърс Пойнт, долната част на Мишън Дистрикт, Уестърн Адишън, периферията на Сънсет, Балбоа Парк. Флеърти яростно бе атакуван заради отдръпването от бедните и така неговата чисто финансова мярка получи коренно различна интерпретация.
Освен това архиепископът се бе надявал, че католиците от закритите енории просто ще се приобщят към най-близките действащи църкви.
— Това е общоцърковен принцип, Джим, и в един съвършен свят със сигурност би станало така — бе казал Духър. — Но моето предчувствие е, че познатите ми от „Сейнт Имигдиъс“ и „Сейнт Франсис Ууд“ няма ей така да подадат ръка на виетнамците от „Сейнт Майкъл“, което ще бъдат принудени да направят. Това просто няма да се случи.
Както винаги Флеърти бе отговорил, че хората са по-добри от представата на Духър за тях. Комисията беше направила своите препоръки, това не бе еднолично негово решение. Хората трябваше да свикнат с новото — като гаранция за развитие, за напредъка на всички католици.
— Да, Джим, добре, предполагам, че си прав. Може да стане и така — отстъпи накрая Духър, докато наум си мислеше „А пък аз съм кралят на Етиопия“.
А сега на съдебния процес Транг се канеше да обвини лично Флеърти, че толерира измамата и безнравственото поведение на свещенослужителите си. Преди да възникнат всички тези проблеми, се носеше мълва, че архиепископът фигурира в краткия списък на кандидатите за кардинали. Самият той бе признавал на Духър, че в мечтите си се вижда като първия американски папа. Всичко това, дори оцеляването му като архиепископ, в момента бе поставено на карта.
Седнал на бюрото си, той нервно разлистваше напосоки папката.
— Но Транг още не е коригирал жалбата, нали?
Духър се спря насред стаята.
— Тъкмо затова разговаряме сега, Джим. Трябва да го спра. Момчето очевидно търси известност, име в обществото, надява се на нови клиенти. Трябва да му налея малко ум в главата.
— Какво ще му кажеш?
— Че бихме му били много задължени, ако ни сътрудничи. Той знае — ти знаеш — че тук няма никаква политика. Трябва да го спрем навреме, Джим, или изобщо забрави за червената шапка.
Флеърти подскочи на стола си.
— Какво имаш предвид с това „задължени“?
Духър плесна с ръце.
— Споразумение за шестстотин хиляди, ако се стигне дотам.
— Боже…
— И пълен гроб. Никакви пресконференции. Никаква жива съвест на общността. Транг гушва двеста хиляди долара. Госпожа Деп получава хубава утеха за своите петдесет хиляди и разбитото си сърце. Всички са щастливи.
Архиепископът поклати глава.
— Аз не съм. Защо ще започваме с шестстотин хиляди?
Духър се опита да запази спокойствие.
— Джим, не забравяй кой е насреща ти. Ще започнем с предложение да му счупим краката. Надявам се, че наддаването ще спре далеч преди шестстотин хиляди.
Флеърти кимна.
— Колкото по-далеч, толкова по-добре.
Духър се наклони напред.
— Разбирам — каза той. — Ще имам грижата.
— Нямал си среща с нея?
— Уес, сблъскахме се в църквата. Това е всичко.
— В църквата. Добре звучи. — Уес Фаръл понижи глас. — В нощта след купона, на който тя присъстваше, само защото бе поканил гаджето ѝ. Маркъс, тук се натъкваме на странно съвпадение.
Уес Фаръл бе изпънал крака на бюрото в малкия си кабинет. Зад гърба му, през дървените щори, дъждът заливаше прозореца. Духър продължаваше да пробутва измислиците си за Кристина, но накрая Фаръл го прекъсна.