— Мисля, че е депресиран. След като децата ги няма. Направо е свършен. — Тя млъкна за миг. — Боя се да не посегне на себе си.
— Споменавал ли е такова нещо?
— Не. Ти познаваш Марк, но се изпусна на два-три пъти.
Лидия вдигна чашата си и отпи, без да изпуска Шийла от очи.
— Защо му е да се самоубива? Та той има всичко.
— Навярно това, което притежава, за него не означава нищо. Или поне не му е достатъчно. — Очите на Шийла бяха сухи и тя говореше спокойно.
Но Лидия я познаваше още от колежа и добре знаеше, че липсата на театрална показност не означаваше, че приятелката ѝ не преживява нещата дълбоко вътре в себе си.
— Как се държи? — попита тя.
— Затворил се е в себе си. Не спи. Докторът му предписа някакви хапчета, но не иска да ги взема. Тази сутрин, като се събудих в седем, вече беше станал, въпреки че снощи си легнахме много късно, някъде към два.
— Станал и излязъл, така ли?
— Да.
— На работа?
— Не. Обадих се. До десет не се бе появил в службата.
— Не искам да си мисля…
Шийла вдигна ръка.
— Не става дума за кръшкане. Той няма време за такова нещо. Никой не ходи на срещи в шест сутринта. Всъщност бил е на църква — нали е първият ден от Великите пости — за намазването с пепел. Попитах го и ми каза.
— Ревностен католик значи. Все още.
— Така е. Проблемът е, че страда от безсъние. Почти от година. Сякаш се бои да не изпусне нещо — някакво приключение, знам ли. А като нищо не се случи, започва да изпитва разочарование.
— Как са нещата между вас? Имам предвид, в личен план.
Шийла погледна печално.
— Ако питаш за секса, там цари пълно безветрие… — Сетне, сякаш бе казала повече, отколкото възнамеряваше, добави: — Чудесно е, когато го правим. А това се случва веднъж на четири месеца.
Лидия погледна към ръмящия дъжд навън, обгърнал в лъскава пелена изрядната ѝ морава и въздъхна:
— Същото беше и при нас с Уес. Всичко, за което ми разказа. Борих се, доколкото имах сили, но накрая не издържах. При него нямаше депресия, поне аз не мисля така. Той просто спря да ме обича. Не говоря, че при вас двамата с Марк липсва обич, но между мен и Уес се случи точно това.
Шийла се замисли за миг.
— Не вярвам, че е това — каза тя. — Мисля, че е нещо по-дълбоко и ако бих могла да открия какво е, нещата ще се оправят.
Лидия докосна ръката ѝ през масата.
— Познаваш го по-добре от мен, Шийла. Сигурна съм, че ти си правата. Надявам се да е така.
Шийла наистина се обвиняваше.
Това произтичаше от житейския ѝ опит и нейната нагласа. Обвиняваше себе си за всичко, което не вървеше — за отношенията с децата, за неудовлетвореността на Марк. За всичко виновната трябваше да бъде тя.
Знаеше, че не можеше да е Марк. И той грешеше, но не по начина, по който грешаха другите хора. Фактически грешки, даже и в обикновен разговор? Просто забрави. Мъжът ѝ всичко знаеше и нищо не забравяше. Шийла си правеше списък на нещата, които трябва да свърши пред деня или през седмицата. А Марк просто ги вършеше — при това, без грешка. Нямаше нужда да си напомня. Никога не губеше самообладание. (Е, веднъж много отдавна имаше такъв случай. И неизменно, когато тя с държанието си минеше предела.) С една дума, Марк Духър изпълняваше безукорно задълженията си.
Така че, щом нещо не вървеше, а нещата наистина не вървяха, вината си беше в Шийла.
Тя си мислеше, че причината е в наближаващата менопауза, а и защото Джейсън — тяхното изтърсаче — замина за далечното си училище. Чак в Болдър, където цяла зима можеше да се пързаля със сноуборд. А и заради Марк младши и неговата хамалогия на онази платформа в Аляска, където се опитваше да събере достатъчно пари за летните си занимания със скулптура, откак баща му спря да му помага, щом бил такъв глупак, че да отделя време за глупавото си изкуство; а вероятно и заради Сюзън, която пък бе в Ню Йорк.
Все пак Сюзън им звънеше всяка седмица, опитваше се да ги държи в течение на живота си, макар че Шийла, а особено Марк, изобщо не проумяваше защо не се интересува от мъже.
Хормоналният баланс на Шийла също се бе разклатил, запращайки я в лапите на депресията. Тя не можеше да отрече това, нито пък да обвинява за него Марк. Беше се превърнала в кисело същество, с което трудно се живееше — една истина, която Шийла Греъм Духър трудно можеше да преглътне, защото доскоро, преди да навърши четирийсет и пет години, се славеше като една от легендарните купонджийки в града.
Това беше лошото на меланхолията, че след като сви гнездо в сърцето ѝ и тя не успя да я прогони в началото, с всеки изминал миг намираше все по-малко причини да се бори с нея. Вече от близо година Шийла все триеше за нещо сол на главата на Марк, изпускаше нервите си, нападаше като невестулка дори съвършенството му, дразнеше се от чаровната му усмивка, от елегантния му вид и даже от търпимостта му към самата нея. Не можеше да го обвинява, че се затваря в собствената си черупка, за работохолизма му, нито за това, че не я желаеше в леглото както преди. Защото, когато я потърсеше, тя го поливаше със студена вода.