— Майка ти ей сега ще дойде — седна той на един от шезлонгите, — но исках да ти кажа нещо — чувства се ужасно виновна, че е казала на Марк къде си. Като парализирана е.
— Направила е това, което е смятала за най-добро, татко.
— Знаеш го. И аз го знам. Ала тя го е направила. Различно е.
Кристина погледна към долината.
— Нямаше ми доверие. Не вярваше на това, което ѝ казвах.
Бил бе напълно съгласен.
— Така е. Чувства се ужасно. — Той се наведе напред, гласът му беше мек. — Просто се опитвам да ти кажа, че намеренията ѝ са били най-добри. — Бил бащински я потупа по коляното. — Трябва да те помоля да ѝ позволиш да се порадва на внука си, Кристина. Не можеш вечно да я наказваш. Трябва отново да започнеш да ѝ вярваш. Дай ѝ го да го подържи.
— Не мога.
— Не е така. Тя те обича. И аз те обичам. Можеш да го направиш.
Кристина примигна няколко пъти. Уилям започна да гука и тя го погледна. Беше се нахранил. Тя оправи банския си костюм, не вдигаше очи.
— Нищо не мога да правя. Само ви карам да страдате. Сега аз наранявам мама и не мога да направя нищо друго.
— Отново ще го кажа. Можеш.
Кристина въздъхна.
— Не, татко, пак същото е. Обърквам живота си и след това пак, и пак, и пак. Сега съм самотна майка без работа, без кариера и вие отново се грижите за мен.
— Това ни е работата. Родителите това правят. Следвала си сърцето си.
Но тя клатеше глава.
— Не и аз. Следвах някаква мечта, да бъда като вас двамата. А не приличам на вас. Нося цялата тази тежест — ролята на жена, на майка, на дъщеря. Ролите определят всичко, което съм, затова вече нищо не представлявам. Просто не съм свободна.
Бил подпря лакти на коленете си. Наведе се напред.
— Знам. Ние отраснахме в различен свят. Може би е по-добре, знам ли, да се притесняваш за толкова много неща, да се опитваш да се справиш на толкова нива.
— Но не съм се справила. Виновна съм за всичко. Пропаднала съм.
Бил стисна ръката ѝ.
— И за Уилям ли си виновна?
Тя погледна момченцето.
— Не.
— За него нямаш колебания?
— Никакви.
Той се облегна назад, взе си една маслинка и я лапна.
— И с него ще грешиш, да знаеш. Както майка ти е сгрешила, като е казала на Марк. Както и аз съм грешил, много пъти. И още го правя. Всички правим грешки.
— Но…
— Няма „но“. Така стоят нещата. Вината няма да помогне — нито на Уилям, нито на който и да е друг. На теб не е помогнала. Остави я. Започни на чисто.
— Ето това е. Не знам как.
Айрин отвори френските прозорци и слезе по стълбите на терасата. Придърпа един стол и се усмихна сковано. Кристина видя, че е плакала, беше се опитала да прикрие следите.
— Добре ли си приказвате? — попита тя. — Ох, маслините са чудесни! Кристина, опита ли ги?
Чувствата я разкъсваха. Усещаше невидимата верига, която я свързваше със сина ѝ. Как би могла да я скъса? Той беше прикован за нея.
Тя спусна краката си от шезлонга.
— Майко, ще се топна в басейна. Искаш ли да вземеш Уилям?
Кристина подаде бебето и майка ѝ го пое. Веригата не се скъса — тя го беше пуснала и въпреки това оставаха свързани. Очите на майка ѝ се напълниха със сълзи.
Кристина отиде до басейна и застана на ръба.
Настъпваше розовият миг.