— Не съм толкова млада, господин Духър…
— Марк. Ти си Кристина, аз съм Марк, нали така?
Тя кимна.
— Но аз наистина не съм толкова млада. На двайсет и седем съм. След колежа изгубих две години, преди да се запиша в юридическия факултет.
— … Значи просто имаш натрупан практически опит! Виж, Кристина, след всичко това, което чух, ако не кандидатстваш в „Маккейб и Рот“, аз ще цъфна в деканата и ще те вербувам лично, ясно ли е? — Усмивката му приличаше повече на озъбване.
Тя бе преполовила чашата си.
— Трябва да внимавам какво говоря, когато пия. Сега Джо наистина ще се вкисне.
— Обзалагам се, че няма. — Марк докосна ръката ѝ. — Ти също не се стягай. Нали сме на купон. Съжалявам, ако по някакъв начин съм прекалил…
— Джо ще се вкисне. Той ми обясняваше, че няма смисъл да си подавам документите, при положение че ще се женим, защото към колеги, сключили брак помежду си, имало специално отношение…
— Ти сгодена ли си? Не виждам халката.
— Е, всъщност още не, но…
Духър продължаваше да настъпва.
— Кристина, Джо е добър адвокат, но това няма нищо общо с него. То е свързано единствено с онова, което е най-доброто за твоята кариера. Решението си е твое. Идваш и си подаваш документите, за да могат да минат по каналния ред.
— Добре.
— Обещаваш ли?
Тя кимна.
Той чукна чашата си в нейната и двамата отпиха.
3
Събуди се в зори, преди будилникът да иззвъни. Чуваше шуртенето на водата в капчуците. Дигиталният часовник на нощното шкафче показваше пет и трийсет.
С Шийла си бяха легнали чак към два, но Духър имаше способността да се буди тогава, когато пожелаеше, без значение колко дълго е спал. Беше въпрос на вътрешен контрол и самодисциплина.
А и му предстоеше да свърши нещо.
Шийла продължаваше да спи, плътно завита в своята половина на леглото. Марк внимателно стана и отиде до прозореца. В стаята беше студено, но мразовитият въздух го стегна. Той стоеше прав, трепереше и се чувстваше добре.
Бурята продължаваше да фучи, без никакви изгледи да утихне. Моравата в задния двор изглеждаше сива и печална, приютила пръснатите тук и там подгизнали храсти. Старият бряст стърчеше гол като скелет, розовите храсти протягаха нагоре възлестите си пръсти — цялото оградено с жив плет място излъчваше нещо гробовно.
Беше първият ден на Великите пости.
Ейб Глицки отвори очи в тъмнината и веднага се ококори, изплувайки от кошмарните сънища благодарение на онази биологична пружина, която крепеше организма му през последните пет месеца — откакто поставиха диагнозата на Фло.
Но за разлика от съзнанието, тялото му остана неподвижно. Раз-два и очите му се отвориха, но това беше всичко.
Лежеше, потопен в мъртвешката тишина в стаята. Жена му дишаше равномерно. Главата му кънтеше, разтърсвана от ударите на сърцето.
Глицки работеше като инспектор в отдел „Убийства“ на полицейското управление. Справяше се с времето, като разделяше дните на петминутни отрязъци според теорията, че ако успее да оцелее през следващите пет минути, всичко ще е наред.
В самото начало на дългото бдение, когато аналитичните му способности още бяха запазени, той се опитваше с огромно усилие на волята да възприема дните цялостно. Не искаше да мисли какво предстои, какво ще стане. Но очертанията на дните в един момент изчезнаха и те се разпаднаха на безсмислени парченца от време, смисълът на живота му се разглоби, накъса се.
Сега вече разчиташе на петминутните интервали. Беше дееспособен в рамките на тези пет минути, после концентрацията му изчезваше. Всеки час съдържаше дванайсет петминутни интервала или двеста и четирийсет за двайсет часа. Той съзнателно вършеше пресмятането. Денонощията му се състояха средно от двайсет часа. Будуване на петминутки, двеста и четирийсет будни петминутки всеки ден. Нещо като символ.
Чудеше се как може да не му се спи въпреки умората, изобщо да не му се спи. Никога не му се спеше, въпреки че умората му вече надхвърляше възможностите на въображението, отдавна бе излязла извън пределите на собствената му физическа издръжливост; но мозъкът му не спираше да щрака.