— Да — отвърнах аз. — Чудесна мисъл.
На път за вкъщи аз карах колата на Огъстъс, който беше принуден да се вози до мен. Пусна ми няколко песни на група на име The Hectic Glow и мисля, че не бяха никак лоши, но тъй като ги чувах за първи път, за мен те не бяха чак толкова добри, колкото за него. Не можех да откъсна очи от крака му или по-скоро от мястото, където би трябвало да се намира, като се мъчех да си представя как изглежда изкуственият му крайник. Не исках това да ме притеснява и все пак не можех да се овладея напълно. Вероятно той също се притесняваше от кислородната ми бутилка. Болестта отблъсква. Отдавна бях достигнала до този извод и предполагам, че същото важеше и за Огъстъс.
Щом спрях пред нашата къща, той изключи радиото. Вероятно обмисляше идеята дали да не ме целуне, която определено занимаваше и мен самата. Запитах се дали го искам. Целувала бях други момчета, но това беше отдавна. Преди моето Чудо.
Паркирах колата и погледнах към него. Наистина беше хубав. Знам, че обикновено момчетата не отговарят на това определение, но не и той.
— Хейзъл Грейс — каза той, като накара името ми да прозвучи по един нов и по-хубав начин. — За мен беше истинско удоволствие да се запознаем.
— За мен също, мистър Уотърс — отвърнах аз. Стеснявах се да го гледам. Не можех да издържа на силата на неговите морскосини очи.
— Може ли да те видя отново? — попита той. В гласа му се долавяше трогателно безпокойство.
— Разбира се — усмихнах се аз.
— Утре? — предложи той.
— Търпение, бързако — посъветвах го аз. — Нали не искаш да изглеждаш прекалено припрян.
— Правилно, точно затова предложих утре — отвърна той. — Искам да те видя още тази вечер. Само че съм готов да чакам цяла нощ, както и през голяма част от утрешния ден.
Аз подбелих очи.
— Сериозно ти говоря — добави той.
— Дори не ме познаваш — казах аз. След което взех книгата от предното табло. — Какво ще кажеш да ти звънна, когато я прочета?
— Но ти нямаш номера ми — изтъкна той.
— Подозирам, че си го написал в книгата.
На лицето му се изписа същата онази глуповата усмивка.
— А ти твърдиш, че не се познаваме.
Трета глава
И тази вечер останах будна до късно, погълната от „Цената на зората“. (Жокер: цената на зората с кръвта.) Не беше „Всевластна скръб“, но главният герой, старши сержант Макс Менхем, беше доста привлекателен, въпреки че убиваше, по мои сметки, не по-малко от 118 души за 284 страници.
Затова на следващата сутрин — четвъртък — станах късно. Политиката на мама беше никога да не ме буди, тъй като едно от изискванията в длъжностната характеристика на професионално боледуващите е да спят по-много, така че отначало бях доста объркана, когато тя ме събуди, разтърсвайки ме за раменете.
— Почти десет е — каза тя.
— Сънят е част от борбата с рака — отвърнах аз. — Снощи четох до късно.
— Някакъв роман ли? — попита тя, след което коленичи до леглото ми и ме откачи от големия правоъгълен кислороден концентратор, който наричах Филип по-простата причина, че приличаше на някого с това име.
След това мама ме свърза с една преносима бутилка и ми напомни, че имам часове.
— От онова момче ли го имаш? — попита тя ни в клин, ни в ръкав.
— Кой, за херпес ли говориш?
— Прекаляваш — отвърна мама. — Романът, Хейзъл. Говоря за романа.
— Да, от него.
— Личи си, че го харесваш — заяви тя, повдигайки вежди, сякаш това наблюдение изискваше да притежаваш някакъв изключителен майчински инстинкт. Аз свих рамене. — Казах ти, че групата за взаимопомощ не е губене на време.
— През цялото време ли си чакала отвън?
— Да. Бях си донесла малко работа. Но както и да е, време е за ставане, млада госпожице.
— Мамо. Сън. Рак. Борба.
— Знам, скъпа, но имаш часове. Освен това днес е… — Радостта в гласа на майка ми беше повече от явна.
— Четвъртък?
— Наистина ли си забравила?
— Може би.
— Днес е четвъртък, двайсет и девети март! — буквално изкрещя тя със залепнала на лицето й налудничава усмивка.