— Май много се вълнуваш, че знаеш коя е датата! — писнах и аз в отговор.
— Хейзъл! Днес е твоят трийсет и трети полурожден ден!
— Оххххххх — възкликнах аз. Мама наистина беше педант на тема празници. Днес е денят на залесяването! Хайде да прегръщаме дърветата и да ядем торта! А днес Колумб донесъл едрата шарка на местното население — ще отбележим случая с пикник! И така нататък. — Е, тогава нека ми е честит трийсет и третият полурожден ден — казах аз.
— Какво искаш да правим на този толкова специален ден?
— Да се прибера след училище и да счупя световния рекорд за най-много епизоди от „Топ Шеф“6, гледани наведнъж.
Мама се пресегна към полицата над леглото ми и взе Блуи, синьото мече, което имах от бебе — възраст, на която беше приемливо от социална гледна точка да кръстят така някой твой приятел заради цвета му.
— Не искаш ли да отидеш на кино с Кейтлин, Мат или някой друг? — това бяха мои приятели.
Това беше идея.
— Защо не — отвърнах аз. — Ще пиша на Кейтлин дали не иска да отидем до мола след училище.
Мама се усмихна, прегърнала плътно мечето.
— Все още ли е яко да ходиш в мола? — попита тя.
— Много се гордея с това, че нямам представа кое е яко и кое не — отвърнах аз.
Писах на Кейтлин, взех си душ, облякох се и накрая мама ме закара на училище. Имах час по американска литература, изнесоха ни лекция за Фредерик Дъглас7 в една почти празна аудитория и ми беше невероятно трудно да остана будна. На четирийсетата минута от деветдесетминутната лекция Кейтлин ми писа в отговор.
„Бомбастично. Честит полурожден ден. Касълтън В 3,32?“
Кейтлин води доста натоварен социален живот, който трябва да бъде разграфен до последната минута. Отговорът ми беше:
„Става. (Ще те чакам В района на закусвалните).“
След училище мама ме закара направо пред книжарницата до мола, откъдето си купих „Среднощна зора“ и „Реквием за Мейхем“ — първите две книги от поредицата, предшестващи „Цената на зората“, след което отидох в просторния район на закусвалните и си взех диетична кола. Беше 3,21.
Докато четях, от време на време наблюдавах хлапетата, които играеха на пиратския кораб в детския кът. Имаше един тунел, през който две от децата пълзяха отново и отново без дори следа от умора, което ме накара да се замисля за Огъстъс Уотърс и за неговата свободна стрелба, изпълнена с екзистенциален смисъл.
Мама също беше в района на закусвалните — седеше сама в един ъгъл, където смяташе, че не мога да я видя, ядеше сандвич с телешко и разтопено сирене и четеше някакви книжа. Вероятно медицински бумаги. Работата й нямаше край.
Точно в 3,32 забелязах Кейтлин, която минаваше с уверена походка покрай „Уок Хаус“. Щом вдигнах ръка, тя ме видя, удостои ме с усмивка, разкриваща изключително белите й и наскоро изправени зъби, и се отправи към мен.
Носеше дълго до коленете пепелявосиво палто, което й стоеше безупречно, и слънчеви очила, заемащи по-голямата част от лицето й. Тя ги вдигна отгоре на главата си и се наведе да ме прегърне.
— Скъпа — подхвана с едва доловим британски акцент. — Как си? — Хората около нея не намираха този акцент за странен или неприятен. По-чиста случайност Кейтлин беше изключително изтънчена двайсет и пет годишна дама от британския хайлайф, впримчена в тялото на шестнайсет годишна тийнейджърка от Индианаполис. И всички приемаха този факт.
— Добре съм. Ами ти?
— Дори нямам представа. Диетична ли е? — Аз кимнах и й подадох колата. Тя отпи от сламката. — Ще ми се напоследък да беше на училище. Някои от момчетата са станали съвършено ядивни.
— Нима? И кой например? — попитах аз, при което тя изреди имената на пет момчета, с които бяхме учили заедно в началното училище, а после и в прогимназията, но не можах да си спомня как изглежда никое от тях.
— Отскоро излизам с Дерек Уелингтън — продължи тя, — но едва ли ще останем заедно още дълго. Той е такъв хлапак. Но стига толкова за мен. Какво ново в Хейзълленд?
— Абсолютно нищо — отвърнах аз.
— Здравето е добре?
— Все същото, струва ми се.
— „Фаланксифор“! — възкликна разпалено тя и се усмихна. — Значи, ще живееш вечно?
— Е, може би не чак толкова дълго — отвърнах аз.
— Но в общи линии — заключи тя. — И все пак какво ново?