Замислих се дали да не й кажа, че аз също се срещам с едно момче или поне, че сме гледали филм заедно, просто защото знаех, че ще бъде учудена и смаяна, че такова чорлаво, стеснително и недоразвито същество като мен би могло да спечели, макар и за кратко, симпатиите на едно момче. Но тъй като нямаше с какво толкова да се похваля, просто свих рамене.
— Това пък какво е? — попита Кейтлин, сочейки към книгата.
— О, сай-фай. Просто ми стана интересно. Поредица е.
— Вече съм разтревожена. Ще пазаруваме ли?
Влязохме в един магазин за обувки. Докато пазарувахме, Кейтлин постоянно избираше за мен най-различни равни обувки, отворени на пръстите, и казваше:
— На теб ще ти стоят много сладко — което ми напомни, че Кейтлин никога не носеше отворени на пръстите обувки, тъй като мразеше краката си, защото смяташе, че вторите им пръсти са прекалено дълги, сякаш представляват прозорец към душата на човека или кой знае какво. Затова, когато й показах чифт сандали, които щяха да паснат на тена на кожата й, реакцията й беше:
— Да, но… — като въпросното „но“ означаваше: „Но така ще бъдат изложени на показ пред обществото ужасните ми втори пръсти“.
— Кейтлин, ти си единственият човек, когото познавам, страдащ от дисморфия на пръстите на краката — отвърнах й аз.
— Това пък какво е? — попита тя.
— Ами, когато се погледнеш в огледалото и онова, което виждаш, не се припокрива с реалността.
— Я, виж — каза тя. — Тези харесват ли ти? — Тя вдигна чифт сладки, но с нищо незабележими обувки тип Мери Джейн, при което аз кимнах, а тя намери своя размер и щом ги обу, закрачи напред-назад по пътеката, изучавайки краката си в поставените под ъгъл огледала с височина до коляното. После грабна чифт ексцентрични обувки с каишки и каза: — Възможно ли е изобщо да се ходи с подобни обувки? Направо ще умра, ако… — но спря по средата на изречението и ме погледна виновно, сякаш беше престъпление да споменаваш смъртта пред умиращите. — Трябва да ги пробваш — додаде Кейтлин, опитвайки се да замаже положението.
— По-скоро бих умряла — уверих я аз.
Накрая си избрах чифт джапанки, колкото да купя нещо, и седнах на пейките срещу един от стелажите с обувки, наблюдавайки как Кейтлин криволичи по пътеките и пазарува с такава целенасоченост и концентрация, каквато обикновено се свързва с професионалния шах. Искаше ми се да извадя „Среднощна зора“ и да почета, но си дадох сметка, че ще изглежда твърде грубо, и затова просто продължих да наблюдавам Кейтлин. От време на време тя се връщаше обратно при мен, стискайки в ръце поредната затворена на пръстите плячка, и казваше: „Ами тези?“, при което аз се опитвах да измисля някой остроумен коментар за обувките, така че в крайна сметка тя купи три чифта, а аз само джапанките, след което тя предложи развълнувано:
— „Антрополоджи“?
— Всъщност трябва да се прибирам — отвърнах аз. — Изморих се.
— Добре, разбира се — каза тя. — Трябва да се виждаме по-често, скъпа. — Тя постави ръце на раменете ми, целуна ме по двете бузи и тръгна с отривиста походка, поклащайки тесните си бедра.
Аз обаче не се прибрах у дома. Казала бях на мама да ме прибере в шест и въпреки подозренията ми, че се намираше някъде в мола или на паркинга, все пак исках да разполагам със следващите два часа само за себе си.
Харесвах майка си, но нейната постоянна близост понякога ме изпълваше със странна нервност. Харесвах също и Кейтлин. Наистина я харесвах. Но тъй като вече три години съм била изолирана от нормалните ежедневни контакти с връстниците си в училище, усещах някаква непреодолима дистанция помежду ни. Струва ми се, че съучениците ми отначало искаха да ми помогнат да победя рака, но с течение на времето установиха, че не е по силите им. Едно нещо беше сигурно — победа не можеше да има.
Така че болката и преумората ми послужиха като повод за извинение, което се бе случвало често през последните няколко години, когато се виждах с Кейтлин и с някого от другите си приятели. В интерес на истината винаги беше болезнено. Винаги беше болезнено да не можеш да дишаш като нормален човек, да подканяш непрекъснато белите си дробове да се държат като такива, да се насилваш да приемаш неумолимата болка от липсата на кислород, която те сграбчва и разкъсва от вътре навън. С други думи, това не беше точно лъжа. А леко лавиране с истината.
Намерих една пейка, намираща се между ирландски сувенирен магазин, фонтана „Пен Емпориум“ и аутлет за бейзболни шапки — кътче от мола, където Кейтлин никога не би пазарувала — и започнах да чета „Среднощна зора“.