Съотношението между брой изречения и трупове в книгата беше почти 1:1 и аз поглъщах страниците една след друга, без да вдигам поглед от нея. Въпреки че не беше особено техничен, харесвах старши сержант Макс Мейхем най-вече заради това, че приключенията му не спираха да се случват. Винаги имаше купища лоши типове за убиване и добри хора за спасяване. Започваха нови войни, преди още старите да бъдат спечелени. От малка не бях чела истинска поредица, каквато беше тази, и за мен беше вълнуващо да заживея отново в безкрайната фикция.
Двайсет страници преди края на „Среднощна зора“ положението на Мейхем взе да придобива доста мрачен уклон, когато сержантът беше прострелян седемнайсет пъти, докато се опитваше да избави една (руса американска) заложница от врага. Но като читател аз не потънах в отчаяние. Войната щеше да продължи и без него. Вероятно щеше да има продължения с участието на хората от неговия отряд: специалист Мани Локо, редник Джаспър Джакс и всички останали.
Малко преди да стигна до края, пред мен се изправи едно малко момиченце с пристегнати с шноли плитки и каза:
— Какво имаш в носа?
— Ами, нарича се канюла. По тези тръбички получавам кислород и ми помагат да дишам.
Тогава майка й се спусна към нас и я скастри неодобрително:
— Джаки!
— Не, няма нищо — отвърнах аз, защото наистина беше така.
— А на мен ще ми помогнат ли да дишам?
— Не знам. Да проверим. — Извадих канюлата и накарах Джаки да я постави в носа и да вдиша.
— Гъделичка ме.
— Да, мен също.
— Мисля, че така дишам по-добре — каза тя.
— Наистина ли?
— Наистина.
— Ами, ще ми се да можех да ти я дам, но наистина се нуждая от нея. — Вече усещах липсата й. Концентрирах се върху дишането си, докато Джаки ми подаваше обратно тръбичките. Избърсах ги набързо с тениската си, закрепих ги зад ушите си и поставих накрайниците в ноздрите си.
— Благодаря, че ми позволи да я пробвам — каза момиченцето.
— Няма защо.
— Джаки — повика я отново майка й и този път не се възпротивих.
Върнах се обратно към книгата и към старши сержант Мейхем, който съжаляваше, че има само един живот, който да пожертва за родината си, но въпреки това продължих да си мисля за малкото момиченце, което бях харесала толкова много.
Другият проблем с Кейтлин е, че с нея никога вече няма да можем да разговаряме напълно непринудено. Всички опити за симулиране на нормални социални отношения бяха толкова депресиращи, защото хората, с които предстои да разговарям до края на живота си, в мое присъствие ще се чувстват неловко и ще мерят всяка своя дума, с изключение може би на деца като Джаки, които все още бяха наивни.
Но поне обичах да бъда сама. Харесваше ми да бъда сама със старши сержант Макс Мейхем, който — хайде стига, нали няма да оцелее с тези седемнайсет огнестрелни рани? (Жокер: той оцелява.)
Четвърта глава
Тази вечер си легнах рано, обличайки боксерки и тениска, преди да се мушна под завивките на голямото, отрупано с възглавници легло, което беше едно от най-любимите ми места в целия свят. А след това за милион и първи път започнах да чета „Всевластна скръб“.
В романа става дума за едно момиче на име Анна (която разказва историята) и нейната едноока майка — обсебена от лалетата професионална градинарка, — които водят нормален живот на хора от ниската прослойка на средната класа в малко градче в Централна Калифорния, докато Анна не се разболява от рядко срещана форма на рак на кръвта.
Но това не е книга за рака, защото книгите за рака не струват. В повечето от тях болният от рак започва благотворителна кампания за набиране на средства за борба с рака, нали така? Този благотворителен ангажимент връща болния от рак към изначалния смисъл на понятието човещина и му помага да усети любовта и подкрепата на околните, защото след себе си ще остави завещание за борба с рака. Във ВС обаче Анна решава, че болните от рак, които започват благотворителни кампании за борба с рака, всъщност постъпват доста нарцистично, и затова тя се впуска в кампания на име „Фондацията на Анна за болните от рак, които търсят лекарство за холера“.
Освен това никой друг не си позволява да говори така откровено, както самата Анна: в целия роман тя се самоопределя като страничен ефект, което е самата истина. Болните от рак деца по същество представляват страничен ефект на безмилостната мутация, създала условия за многообразието на живота на земята. С разплитане на историята, състоянието на Анна се влошава, като методите на лечение и болестта се надпреварват да отнемат живота й, а майка й се влюбва в един търговец на лалета от Холандия, когото Анна нарича Мъжът от страната на лалетата. Мъжа от страната на лалетата разполага с купища пари и ексцентрични идеи за лечението на рака, но Анна подозира, че той е измамник и най-вероятно не е никакъв холандец, и тогава, тъкмо когато мнимият холандец и майката й се канят да се оженят, а на Анна й предстои да започне една налудничава нова лечебна програма, включваща троскот и малки количества арсеник, книгата завършва точно по средата на едно.