Осъзнавам, че най-вероятно става дума за литературен похват, а и може би това е една от причините да харесвам толкова много тази книга, но все пак е нормално една история да има завършек. Но дори да не може да бъде завършена, тогава трябва да се превърне в безкрайна поредица, също като приключенията на взвода на старши сержант Макс Мейхем.
Давах си сметка, че историята завършва, защото Анна умира, или защото влошеното здраве не й позволява да пише, и това незавършено последно изречение отразява внезапния завършек на живота, но освен Анна в романа има и други персонажи и ми се струва някак нечестно, че никога няма да разбера какво се е случило с тях. Написала съм дузина писма до Питър ван Хутен с посредничеството на издателството, във всяко от които се интересувам какво се случва след края на историята: дали. Мъжът от страната на лалетата е измамник, дали майката на Анна се омъжва за него, какво става с глупавия хамстер на Анна (който майка й мрази), дали приятелите на Анна успяват да се дипломират и други подобни неща. Ала той не отговори на нито едно от тези писма.
ВС е единствената книга, написана от Питър ван Хутен, и както изглежда, за него не се знаеше нищо повече от това, че след излизането на романа писателят се е преместил от Съединените щати в Холандия и е станал доста саможив. Предполагам, че пише продължение на книгата с развиващо се в Холандия действие — може би майката на Анна и Мъжа от страната на лалетата се преместват там, опитвайки се да започнат нов живот. Но от излизането на „Всевластна скръб“ бяха изминали цели десет години, а оттогава Питър ван Хутен не бе публикувал дори съобщение в някой блог. Не можех да чакам вечно.
Докато препрочитах книгата тази вечер, постоянно се разсейвах, представяйки си как Огъстъс Уотърс чете същите тези думи. Питах се дали ще му хареса, или ще я квалифицира като претенциозна. Но тогава се сетих за обещанието си да му се обадя, след като прочета „Цената на зората“, така че намерих номера на титулната страница и му писах.
„Стената на зората — ревю: Твърде много трупове.
Недостатъчно прилагателни. Как е ВС?“
Отговори ми след една минута:
„Доколкото си спомням, обеща да звъннеш, щом прочетеш книгата, не да пишеш.“
Така че му звъннах.
— Хейзъл Грейс — каза той, щом вдигна слушалката.
— Е, прочете ли я?
— Не съм още. Има цели шестстотин петдесет и една страници, а аз разполагах само с двайсет и четири часа.
— Докъде си стигнал?
— Четиристотин петдесет и трета.
— И?
— Ще се въздържа от мнение, докато не стигна до края. Но да си призная, чувствам се малко неудобно, че ти дадох „Цената на зората“.
— Недей. В момента съм на „Реквием за Мейхем“.
— Блестящо продължение на поредицата. И все пак, холандецът мошеник ли се оказва? Имам лошо предчувствие за него.
— Нищо няма да издам — отвърнах аз.
— Ако не се окаже истински джентълмен, ще му избода и двете очи.
— Значи, ти харесва.
— Въздържам се от мнение! Кога ще се видим?
— Не и преди да прочетеш „Всевластна скръб“. — Доставяше ми удоволствие да бъда уклончива.
— Тогава по-добре да затварям и да продължавам да чета.
— Така е — отвърнах аз и линията замлъкна.
Флиртуването беше нещо ново за мен, но ми харесваше.
На другата сутрин имах „Американска поезия от XX в“ в колежа. Възрастната жена, която изнасяше лекцията, съумя да говори деветдесет минути за Силвия Плат, без нито веднъж да цитира поне една дума от нея.
Когато излязох от час, мама стоеше на тротоара пред сградата.