— През цялото време ли беше тук? — попитах я, щом се завтече към мен, за да ми помогне да натоваря количката и бутилката в колата.
— Не, отбих се да взема дрехите от химическото, а след това и до пощата.
— А после?
— Четох книга — отвърна тя.
— И твърдиш, че аз съм човекът без социален живот. — Усмихнах се, а тя се опита да ми отвърне със същото, ала в усмивката й се долавяше някакво колебание. След миг продължих: — Искаш ли да отидем на кино?
— Добре. Има ли нещо, което искаш да гледаш?
— Предлагам да отидем и да проверим кой е първият филм, който започва. — Тя затвори вратата ми и заобиколи от страната на шофьора. Отидохме в кино „Касълтън“ и гледахме 3D филм за говорещи джербили. Всъщност беше доста забавен.
Когато излязохме от киното, бях получила четири съобщения от Огъстъс.
„Кажи ми, че на моя екземпляр му липсват последните двайсет страници.“
„Хейзъл Грейс, кажи ми, че това не е краят на книгата.“
„БОЖЕ, ОЖЕНИХА ЛИ СЕ, ИЛИ НЕ, ТРЯБВА ДА ЗНАМ.“
„Сигурно Анна е умряла и затова свършва така?“
„ЖЕСТОКО. Обади ми се, когато можеш. Надявам се, че си добре.“
Така че щом се прибрах у дома, отидох в задния двор, седнах на един ръждясал градински стол на дупки и му звъннах. Беше облачен, типичен за Индиана ден, който те кара да се чувстваш потиснат. По-голямата част от неголемия заден двор беше зает от детските люлки, които изглеждаха съвсем прогизнали и жалки.
Огъстъс вдигна на третото позвъняване.
— Хейзъл Грейс — каза той.
— Е, вече познаваш сладката агония на това да четеш „Всевластна скръб“… — замълчах, щом чух силните ридания в другия край на линията. — Добре ли си? — попитах аз.
— Великолепно — отвърна Огъстъс. — Само че съм с Исак, който всеки момент ще се разпадне. — Тогава се разнесе нова порция рев, който приличаше на предсмъртните крясъци на ранено животно. Гас насочи вниманието си към Исак. — Хей, приятел. Искаш ли да чуеш Хейзъл от групата за взаимопомощ? Исак. Погледни ме. — След минута Гас се обърна към мен: — Искаш ли да се срещнем у нас след, да речем, двайсет минути.
— Добре — съгласих се аз и затворих.
Ако караш по-права линия от нашата до къщата на Огъстъс, ще стигнеш само за пет минути, само че не можеш да караш по-права линия, защото точно по средата се простира Холидей Парк.
Въпреки че представляваше неудобство от географска гледна точка, всъщност харесвах Холидей Парк. Като малка обичах да нагазвам заедно с татко в бялата река и тогава идваше онзи страхотен момент, в който той ме хвърляше във въздуха, просто ме мяташе нагоре, при което аз протягах ръце към него, а той към мен, и тогава и двамата осъзнавахме, че ръцете ни няма как да се срещнат, че няма кой да ме хване, и в този миг и двамата изтръпнахме от ужас в най-добрия смисъл на думата, след което аз цопвах във водата, махайки с крака, и накрая изскачах невредима на повърхността да си поема въздух, течението ме отнасяше обратно при него и аз започвах да викам: „Отново, татко, отново!“.
Спрях на алеята до една стара черна тойота, която предположих, че е на Исак. Приближих към предната врата, влачейки бутилката подире си. Почуках. Отвори ми бащата на Гас.
— Просто Хейзъл — рече той. — Радвам се да те видя.
— Огъстъс каза, че мога да се отбия.
— Разбира се, двамата с Исак са в мазето. — В този миг отдолу проехтя нов рев. — Това сигурно е Исак — каза бащата на Гас, поклащайки бавно глава. — Синди излезе да се разходи с колата. Всички тези звуци… — не довърши той. — Но както и да е, предполагам, че им трябваш долу. Да взема ли аз бутилката? — предложи той.
— Не, няма нужда. Но все пак благодаря, господин Уотърс.
— Марк — поправи ме той.
Малко ме беше страх да сляза долу. Да слушам как някой вие окаяно, не е сред любимите ми занимания. Но все пак отидох.
— Хейзъл Грейс — обади се Огъстъс, щом чу стъпките ми. — Исак, това е Хейзъл от групата за взаимопомощ. Хейзъл, само да ти напомня, в момента Исак преживява нервна криза.
Огъстъс и Исак седяха на пода в два геймърски стола с мързеливата форма на буквата L, вдигнали очи към грамаден телевизор. Екранът беше разделен между гледната точка на Исак отляво и гледната точка на Огъстъс отдясно. Двамата бяха войници, сражаващи се в пострадал от бомбардировка модерен град. Разпознах мястото от „Цената на зората“. Когато се приближих, не забелязах нищо необичайно: просто две момчета, потопени в светлината на огромен телевизор и наужким убиващи хора.