— Прикривай ме! — извика Огъстъс, след което изскочи от прикритието на стената и се втурна към училището. Исак откри пипнешком контролния панел, след което започна да стреля, докато дъжд от куршуми заливаше Огъстъс, който беше прострелян първо веднъж, а после и втори път, но въпреки това продължи да тича, крещейки: „Не можете да убиете Макс Мейхем!“ И с една последна трескава комбинация от бутони той се хвърли върху гранатата, която избухна под него. Разчлененото му тяло експлодира като гейзер и екранът целият почервеня. Един басов глас обяви: „Мисията провалена“, ала Огъстъс, който се усмихна на останките си на екрана, явно беше на друго мнение. Той бръкна в джоба си, извади оттам една цигара и я пъхна между зъбите си. — Децата са спасени — заключи той.
— Временно — отбелязах аз.
— Всяко спасение е временно — възрази Огъстъс. — Спечелих им минута време. Може би тази минута ще им спечели един час, а този час — една година. Никой не е в състояние да им спечели цяла вечност, Хейзъл Грейс, но аз им спечелих тази минута. И това е нещо.
— Добре де, добре — отвърнах аз. — Все пак става дума за пиксели.
Но той сви рамене, сякаш вярваше, че играта може да е наистина. Исак хълцаше отново. Огъстъс се обърна рязко към него:
— Да опитаме още веднъж, ефрейтор?
Исак поклати отрицателно глава. Той се наведе над Огъстъс, погледна ме и с опънати гласни струни каза:
— Каза, че не искала да го прави после.
— Не е искала да зареже слепец — отвърнах аз. А сълзите му продължиха да се стичат упорито и безкрайно като метроном.
— Нямало да се справи — каза ми той. — Аз съм човекът, който ще изгуби зрението си, а тя нямало да може да се справи.
Замислих се за значението на думата „справям се“ и за всички невъобразими неща, с които все пак успяваме да се справим.
— Съжалявам — отвърнах аз.
Той избърса мокрото си лице с ръкав. Зад стъклата на очилата очите на Исак изглеждаха толкова големи, че всички останали черти на лицето му се размиваха и накрая оставаха само тези безплътни очи, вперени в мен — едното истинско, а другото стъклено.
— Не мога да го приема — каза ми той. — Просто не мога да го приема.
— Е, честно казано — започнах аз, — може пък наистина да не знае как да се справи с това. Същото важи и за теб, само че тя изобщо не е длъжна да се справя с това. За разлика от теб.
— Цял ден й повтарях „завинаги“ — „завинаги, завинаги, завинаги“, а тя не спираше да бръщолеви разни неща, но без да го каже нито веднъж. Сякаш вече ме нямаше. Това „завинаги“ беше като клетва! Как можеш просто ей така да нарушиш дадената клетва?
— Понякога хората не си дават сметка точно в какво се заклеват — отвърнах аз.
Исак ме стрелна с поглед.
— Така е, разбира се. Но въпреки това държиш на думата си. Точно това е любовта. Любовта е да държиш на дадената дума въпреки всичко. Не вярваш ли в истинската любов?
Не отговорих. Не знаех какъв е отговорът на този въпрос. Но си помислих, че ако истинска любов съществува, това би трябвало да е дефиницията за нея.
— Аз обаче вярвам в истинската любов — каза Исак. — Обичам я. А тя ми обеща. Обеща ми да е завинаги. — Той се изправи и пристъпи към мен. Аз също направих крачка напред, като смятах, че иска да го прегърна, но тогава той се завъртя, сякаш не можеше да си спомни какво го е накарало да се изправи, и в този миг двамата с Огъстъс забелязахме как лицето му се изопва от ярост.
— Исак — обади се Гас.
— Какво?
— Изглеждаш малко… Извини ме за подтекста, приятелю, но в погледа ти има нещо тревожно.
Изведнъж Исак започна да рита като обезумял геймърския стол, който се прекатури назад към леглото на Гас.
— Започва се — обади се Огъстъс, а Исак се втурна след стола и го изрита отново. — Ха така — възкликна Огъстъс. — Хайде! Дай му да разбере на проклетия стол! — Исак изрита още веднъж стола, който се блъсна в леглото, след което докопа една възглавница и взе да налага с нея стената между леглото и полицата с трофеите над него.
Огъстъс погледна към мен и се усмихна, все така захапал цигарата.
— Онази книга не ми излиза от главата.
— На мен ли го казваш?
— Изобщо не пише какво става с другите герои.
— Така е — отвърнах аз. Исак продължаваше да бъхти с възглавницата по стената. — Преместил се е да живее в Амстердам, което ме навежда на мисълта, че може би пише продължение с участието на Мъжа от страната на лалетата, но засега няма нищо публикувано. Не е дал нито едно интервю. Очевидно не се появява и онлайн. Написах му цял куп писма с въпроси какво става с всички останали, но още не ми е отговорил. И… толкоз. — Млъкнах, защото имах чувството, че Огъстъс не ме слуша. Вместо това наблюдаваше Исак с присвити очи.