„Вие също можете да извадите този късмен!“
После започвахме да се представяме. Име. Възраст. Диагноза. И как се чувстваме през този ден. Казвам се Хейзъл, започвах аз, щом стигнеха до мен. На шестнайсет. Първоначално с рак на щитовидната жлеза, а сега с внушителна колония от разсейки, настанили се отдавна в белите ми дробове. Днес се чувствам добре.
След като описвахме пълен кръг, Патрик винаги питаше дали не искаме да споделим нещо с групата. И тогава започваше истинската скука, която наричахме взаимопомощ: всеки от нас говореше за борба, за битки, за победи, за свиване и сканиране. Но трябва да призная, че Патрик ни разрешаваше да говорим също и за смъртта. Всъщност повечето от тях не бяха заплашени от смърт. Повечето дори щяха да доживеят до зряла възраст, също като Патрик.
(А това ще рече, че в групата имаше съревнование, тъй като всеки искаше не само да надвие рака, но и другите хора в стаята. Осъзнавам, че е глупаво, но когато научиш, че шансовете ти да останеш жив през следващите пет години са равни на, да речем, 20 процента, тогава е въпрос на математика да пресметнеш, че това е едно на пет… така че се оглеждаш наоколо и като всеки нормален човек си казваш: ще трябва да надживея четири от тези копелета.)
Единственото хубаво нещо в групата за взаимопомощ беше онова хлапе на име Исак — кльощаво момче с издължено лице и права руса коса, падаща над едното му око.
Тъкмо в очите му беше проблемът. Имаше някакъв фантастично невероятен рак на очите. Бяха извадили едното му око, когато бил малък, и сега носеше такива едни плътни очила, от които очите му (както истинското, така и стъкленото) изглеждаха неестествено големи, сякаш цялата му глава бе заета от едно изкуствено и едно истинско око, ококорено в теб. Съдейки по-малкото, което успях да науча в редките случаи, в които Исак споделяше с групата, оцелялото му око се намираше в смъртна опасност поради рецидив.
Двамата с Исак общувахме помежду си почти само с въздишки. Всеки път, когато някой подхващаше темата за една или друга антиракова диета, за смъркането на стрита на прах перка от акула и какво ли не още, той хвърляше поглед към мен и въздишаше едва доловимо. Аз пък отвръщах с микроскопично поклащане на главата и също въздишах.
Така че групата за взаимопомощ беше пълна скука и само след няколко седмици започнах да се инатя, вдигайки врява до бога. Всъщност в срядата, в която се запознах с Огъстъс Уотърс, положих неимоверни усилия да се отърва от групата за взаимопомощ, докато седяхме заедно с майка ми на дивана по време на третия етап от дванайсетчасов маратон на предишния сезон на „Следващият топ модел на Америка“, който, да си призная, бях гледала, но какво от това.
Аз: Няма да посещавам групата за взаимопомощ.
Мама: Един от симптомите на депресията е нежеланието за участие, в каквито и да е дейности.
Аз: Моля те, остави ме да гледам „Следващият топ модел на Америка“. Това също е дейност.
Мама: Телевизията е бездействие.
Аз: Уф, мамо, моля те.
Мама: Хейзъл, ти си тийнейджърка. Вече не си малко дете. Трябва да имаш приятели, да излизаш навън и да водиш истински живот.
Аз: Ако искаш да бъда тийнейджърка, тогава не ме карай да ходя в групата за взаимопомощ. Купи ми фалшива лична карта, за да мога да обикалям клубовете, да пия водка и да взимам марихуана.
Мама: Първо на първо, марихуаната не се взима.
Аз: Ето, видя ли? Щях да знам това, ако имах фалшива лична карта.
Мама: Продължаваш да посещаваш групата за взаимопомощ.
Аз: Уфффффффффф.
Мама: Хейзъл, заслужаваш да имаш истински живот.
Това ме накара да млъкна, въпреки че не виждах как посещенията на групата за взаимопомощ се припокриваха с определението за „живот“. Независимо от това се съгласих да продължа — но едва след като си извоювах правото да записвам епизодите от СТМА, които щях да пропускам.