— Почакай — измърмори ми той, след което се приближи към Исак и го улови за раменете. — Хей, готин, възглавниците не се чупят. Опитай с нещо чупливо.
Тогава Исак грабна един баскетболен трофей от полицата над леглото и го вдигна над главата си, сякаш чакаше да получи разрешение.
— Да — каза Огъстъс. — Да! — Трофеят се разби на пода, при което ръката на баскетболиста, стискаща топката, се отчупи. Исак започна да го тъпче с крака. — Да! — извика Огъстъс. — Точно така!
След това се обърна към мен и додаде:
— Отдавна търся начин да обясня на баща си, че мразя баскетбола, и мисля, че най-сетне го открих.
Трофеите един по един се озоваваха на пода, а Исак скачаше отгоре им с крясъци, докато ние двамата с Огъстъс стояхме на няколко крачки разстояние от него просто като свидетели на тази лудост. Покритият с килим под на стаята беше осеян с натрошените тела на бедните пластмасови баскетболисти: тук откъсната ръка, стискаща топка; там чифт отделени от тялото крака, готови за скок. Исак продължаваше да напада трофеите, като скачаше върху тях с цялата си тежест и крещеше, останал без дъх, потен, докато накрая не се срина върху назъбените им останки.
Огъстъс пристъпи към него и го погледна.
— По-добре ли си?
— Не — измърмори Исак задъхано.
— Тъкмо това е проблемът с болката — каза Огъстъс, след което погледна към мен. — Трябва да бъде изпитана докрай.
Пета глава
От около седмица не бях разговаряла с Огъстъс. В Нощта на изпотрошените трофеи се бях обадила аз, така че по традиция сега той трябваше да ми звънне. Само че не го направи. Не че по цял ден стисках телефона в потната си ръка, без да откъсвам очи от него, облечена в жълтата рокля за специални случаи, очакваща търпеливо своят кавалер да оправдае това си прозвище. Така че се върнах към обичайното си ежедневие: един следобед се срещнах на кафе с Кейтлин и нейния (сладък, но не колкото Огъстъс) приятел; пиех редовно, предписаните дневни дози „Фаланксифор“; три пъти седмично имах сутрешни часове в колежа; и всяка вечер сядах на масата заедно с мама и татко.
В неделя вечеряхме пица със зелени чушки и броколи. Когато телефонът ми започна да звъни, седяхме около малката кръгла маса в кухнята, ала нямаше как да вдигна, тъй като имахме строгото правило да не говорим по телефона по време на вечеря.
Затова аз хапнах мъничко, докато мама и татко обсъждаха земетресението, случило се току-що в Папуа Нова Гвинея. Двамата се срещнали в „Корпуса на мира“ в Папуа Нова Гвинея и затова когато там се случеше нещо, дори да беше нещо ужасно, изведнъж родителите ми преставаха да бъдат улегналите възрастни и се превръщаха в младите, идеалистични, самодостатъчни и дрипави същества, които са били навремето — изпадаха в такъв възторг, че изобщо не ме забелязваха, докато аз се тъпчех по-бързо, откогато и да било, прехвърляйки парчета храна от чинията в устата си с такава скорост и настървение, че оставах без дъх, и което, разбира се, ме караше да се притеснявам, че белите ми дробове отново ще плуват в басейн от надигаща се течност. Забраних си да мисля за това. След няколко седмици имах насрочено изследване с ПЕТ-скенер8. Съвсем скоро щях да разбера, ако нещо не беше наред. Така че междувременно беше напълно безсмислено да се тревожа.
И въпреки това се тревожех. Харесваше ми да бъда жива. И исках това да си остане така. Тревогата беше поредният страничен ефект на смъртта.
Когато най-сетне приключих и попитах: „Ще ме извините ли?“, родителите ми почти не прекъснаха разговора си за силните и слабите страни на гвинейската инфраструктура. Тогава извадих телефона от портмонето си на кухненския шкаф и прегледах последните входящи обаждания. Огъстъс Уотърс.
Излязох през задната врата във вечерния здрач. Различавах люлките на двора и ми хрумна да отида да се полюлея, докато говоря по телефона, но разстоянието ми се стори прекалено голямо, като се има предвид умората от яденето.
Вместо това легнах на тревата в близкия край на двора, загледах се в Орион, единственото съзвездие, което познавах, и му звъннах: