Выбрать главу

— Хейзъл Грейс — каза той.

— Здрасти — отвърнах аз. — Как си?

— Страхотно — каза той. — Едва се сдържах да не ти звънна по-рано, само че исках първо да си съставя адекватно мнение in re9 „Всевластна скръб“. (Той каза in re. Наистина го каза. Ах, това момче.)

— И? — попитах аз.

— Мисля, че… Докато я четях, имах чувството, че… че…

— Че? — подразних го аз.

— Че е нещо като подарък? — отвърна той въпросително. — Сякаш съм получил от теб нещо важно.

— О — възкликнах аз тихо.

— Сигурно звучи претенциозно — каза той. — Съжалявам.

— Недей — отвърнах аз. — Не се извинявай.

— И няма никакъв край.

— Да, така е — казах.

— Направо ще се побъркам. Въпреки че причината ми е ясна — ясно ми е, че тя умира или нещо такова.

— Да, и аз мисля така.

— Но дори да е така, нали между всеки писател и читател има едно такова негласно споразумение и мисля, че да оставиш книгата без завършек, означава да нарушиш това споразумение.

— Не знам — отвърнах аз в защита на Питър ван Хутен. — Бих казала, че това е едно от нещата, които харесвам в книгата. Смъртта е описана достоверно. Човек умира по средата на живота, по средата на едно изречение. Но въпреки това ми се иска, боже, наистина ми се иска да разбера какво става с всички останали. Точно за това го питам в писмата си. Но той така и не ми отговори.

— Нали каза, че живеел уединено?

— Именно.

— И е невъзможно да бъде открит.

— Именно.

— В пълна неизвестност.

— Да, за съжаление.

— „Уважаеми, господин Уотърс“ — подхвана той. — „Бих искал да Ви благодаря за електронната кореспонденция, получена чрез госпожа Флихентхарт на шести април от Съединените американски щати, доколкото понятието география би могло да съществува в триумфално дигитализираното съвремие.“

— Огъстъс, какво е това, по дяволите?

— Има си асистентка — отвърна Огъстъс. — Лидевай Флихентхарт. Открих я. Писах й. Тя му предала имейла. А той ми отговори от нейната електронна поща.

— Добре, добре. Чети нататък.

— „Отговорът ми е написан с мастило върху хартия във великата традиция на нашите предци, а после транскрибиран от госпожа Флихентхарт в поредици от единици и нули, за да може да пътува през бездушното пространство на мрежата, напоследък впримчила цялото човечество, така че се извинявам за всички грешки и пропуски, допуснати в резултат на това.

Като се има предвид развлекателната вакханалия, напълно достъпна за младите мъже и жени от вашето поколение, не мога да не изпитвам признателност към всеки един човек, отделил нужния брой часове, за да прочете книгата ми. Но това, за което съм Ви задължен най-вече, са хубавите думи за «Всевластна скръб» и за това, че сте си направили труда да споделите с мен, че книгата, и тук ще Ви цитирам, «означаваше наистина много» за Вас.

Но няма как да не се запитам следното: защо «означаваше»? Като се има предвид крайното безплодие на усилията ни, каква полза от мимолетното чувство на остойностяване, което ни дава изкуството? Или пък единствената полза е да прекараме даден отрязък от време възможно най-приятно? Какво трябва да е предназначението на една история, Огъстъс? Да предизвика тревога? Да призове към реални действия? Да послужи като лечебна доза морфин? Разбира се, подобно на всички екзистенциални проблеми, тези няколко въпроса неизбежно ни карат да се запитаме какво означава да бъдеш човек и — ще взаимствам един израз от склонните към черногледство шестнайсетгодишни, по чийто адрес несъмнено злословите — дали «в това има и логика».

Боя се, че няма, приятелю, и не бива да възлагате твърде големи надежди, че можете да я откриете в сетнешни срещи с моето писане. Но все пак да отговоря на въпроса Ви: не, не съм написал нищо друго, нито пък ще напиша.

Да продължа да споделям мислите си с читателите, няма да бъде от полза нито за тях, нито за мен. Още веднъж Ви благодаря за великодушния имейл.

Искрено Ваш, Питър ван Хутен, чрез Лидевай Флихентхарт.“

— Леле — възкликнах аз. — Да не си го измислил ти?

— Хейзъл Грейс, как бих могъл с оскъдните си интелектуални способности да съчиня писмо от Питър ван Хутен, включващо изрази като „триумфално дигитализирано съвремие“?

— Вярно, не би могъл — отстъпих аз. — Може ли, може ли да ми дадеш имейла му?

вернуться

9

Относно. — Б.пр.