— Добре — каза той. — Трябва да си лягам. Наближава един.
— Добре — съгласих се аз.
— Добре — отвърна той.
Тогава се изкисках и казах:
— Добре.
Тогава линията замлъкна, но без да прекъсва. Имах чувството, че той е тук заедно с мен, а което беше още по-хубаво, чувствах се сякаш не съм в стаята си, нито пък той в своята, сякаш двамата с него се намирахме в някакво невидимо и недоловимо трето измерение, което можеше да бъде посетено само по телефона.
— Добре — отвърна той след цяла вечност. — Може би това ще е нашето „завинаги“.
— Добре — казах аз.
Огъстъс затвори пръв.
Питър ван Хутен бе отговорил на имейла на Огъстъс четири часа след като той му беше писал, но четири дни по-късно аз все още нямах нищо от писателя. Огъстъс започна да ме успокоява, че имейлът ми изисквал добре обмислен отговор, тъй като бил по-добър от неговия, че Ван Хутен бил зает да отговаря на въпросите ми и че блестящата проза искала време. И все пак бях обезпокоена.
В сряда в часа по Американска поезия за начинаещи получих съобщение от Огъстъс:
„Исак излезе от операция. Мина успешно. Вече официално е БСР.“
БСР означаваше „без следа от рак“. Няколко секунди по-късно получих второ съобщение:
„Тоест, сляп. За нещастие.“
Същия следобед мама се съгласи да ми заеме колата и аз отидох до „Мемориъл“, за да видя Исак.
Стигнах до стаята му на петия етаж и почуках на вратата, въпреки че беше отворена, а отвътре се обади женски глас:
— Влез. — Беше някаква сестра, която оправяше превръзката на очите на Исак.
— Здравей, Исак — казах аз.
— Мон? — попита той.
— О, не. Извинявай. Това съм аз, ъъъ, Хейзъл. Ъъъ, Хейзъл от групата за взаимопомощ. И от Нощта на изпотрошените трофеи.
— О — каза той. — Всички ми повтарят, че останалите ми сетива ще се изострят, за да компенсират загубата, но това ОЩЕ НЕ Е станало. Здравей, Хейзъл от групата за взаимопомощ. Приближи се насам, за да мога да проуча лицето ти с пръсти и да надникна по-надълбоко в душата, отколкото би могъл всеки един зрящ човек.
— Шегува се — обади се сестрата.
— Да — отвърнах аз. — Разбрах.
Пристъпих няколко крачки към леглото. Придърпах си един стол, седнах и поех ръката му.
— Здравей — казах му.
— Здравей — отвърна ми той, след което настъпи кратко мълчание.
— Как се чувстваш? — попитах го.
— Добре — отвърна той. — Всъщност не знам.
— Какво не знаеш? — попитах аз и сведох очи към ръката му, защото не исках да гледам лицето му с превръзката на очите. Беше си гризал ноктите и по кожичките на няколко от тях се виждаше засъхнала кръв.
— Дори не дойде да ме види — каза той. — Все пак бяхме заедно четиринайсет месеца. Четиринайсет месеца са много време. Боже, наистина боли. — Исак пусна ръката ми, за да потърси помпата, през която получаваше доза болкоуспокояващо при натискане на бутона.
Щом приключи със смяната на превръзката, сестрата отстъпи назад и каза с леко снизходителен тон:
— Исак, минал е само един ден. Нужно е време, за да почувстваш облекчение. И освен това четиринайсет месеца не са чак толкова много, не и от гледна точка на Божия замисъл. Скъпи, животът едва сега започва. Ще видиш.
След това сестрата излезе.
— Тръгна ли си?
Аз кимнах, но моментално осъзнах, че той не е в състояние да види жеста ми.
— Да — отвърнах му.
— Щял съм да видя. Нима? Наистина ли го каза?
— Качества, които трябва да притежава всяка добра сестра. Давай — казах аз.
— Едно: Не изтъква недъга ти — отвърна Исак.
— Две: Успява да ти вземе кръв от първия път — казах аз.
— Шегата настрана. Все пак това е ръката ми, а не някаква проклета мишена за стрелички. Три: Никакъв снизходителен тон.
— Как се чувстваш, миличък? — попитах го със сладникав глас. — Ей сега ще те боцна с една игличка. Може да има мъничко „ох“.
— Да не ми е боуно маукото ми зайче? — отвърна той. А после додаде: — Всъщност повечето са свестни. Просто искам да се махна от тук.
— От болницата ли имаш предвид?
— Да, от болницата също — отвърна той. Устата му се изопна. Виждах ясно болката му. — Честно казано, за Моника мисля много повече, отколкото за очите си. Звучи налудничаво, нали?
— Да, звучи малко налудничаво — съгласих се аз.