Выбрать главу

— Да, знам — прекъснах я аз, осъзнавайки колко глупаво е дори да си го мисля. — Не го взимай присърце. — Но въпреки това видът й беше разтревожен.

— Това май е наистина важно за теб? — попита тя и седна до мен, поставяйки ръка на крака ми.

— Би било направо невероятно — казах аз — да съм единственият човек, освен него, който знае какво се е случило.

— Наистина би било невероятно — отвърна тя. — Ще поговоря с баща ти.

— Не, недей — спрях я аз. — Не бива да харчиш пари за това. Все ще измисля нещо.

Знаех много добре, че аз съм причината родителите ми да нямат пари. Разходите за „Фаланксифор“ бяха пресушили семейните спестявания, а мама не можеше да работи, тъй като грижите й за мен бяха занятие на пълен работен ден. Не исках да ги въвличам в още по-големи дългове.

Накрая, за да я накарам да излезе от стаята, казах на мама, че трябва да се обадя на Огъстъс, тъй като не можех да понеса нещастната й физиономия от сорта „не мога да сбъдна мечтите на дъщеря си“.

Прочетох му писмото вместо поздрав в стил Огъстъс Уотърс.

— Брей — смая се той.

— Да, знам — отвърнах аз. — И сега как ще стигна до Амстердам?

— Имаш ли право на Желание? — Имаше предвид онази фондация „Джини“, която се занимава с това да изпълнява по едно желание на всяко болно дете.

— Не — отвърнах аз. — Вече го използвах.

— За какво си го използвала?

Въздъхнах шумно.

— Тогава бях на тринайсет — оправдах се аз.

— Не и „Дисни“.

Мълчание.

— Не ми казвай, че си отишла в „Дисни Уърлд“.

Мълчание.

— Хейзъл Грейс! — изкрещя той. — Не мога да повярвам, че си пропиляла единственото си предсмъртно Желание, за да отидеш в „Дисни Уърлд“ заедно с родителите си.

— И в увеселителен парк „Епкот“ — смотолевих аз.

— Боже мили — възкликна Огъстъс. — Не е за вярване, че съм хлътнал по момиче с такива тривиални желания.

— Бях на тринайсет — настоях аз, въпреки че наум не спирах да си повтарям „хлътнал хлътнал хлътнал хлътнал“. Бях поласкана и все пак тутакси смених темата. — Не трябваше ли да си на училище?

— Чупих се от часовете, за да се помотая с Исак, само че той спи и аз слязох в чакалнята да уча по геометрия.

— Как е той? — попитах аз.

— Не знам дали просто не е готов да приеме жестоката истина за недъга си, или действително му пука повече за това, че Моника го е зарязала, но не говори за нищо друго.

— Колко време ще остане в болницата? — попитах аз.

— Няколко дни. После започва рехабилитация или нещо такова, но мисля, че ще си спи в къщи.

— Гадост — отвърнах аз.

— Майка му идва. Трябва да затварям.

— Добре — казах.

— Добре — повтори той. Кривата му усмивка се долавяше в гласа му.

В събота с мама и татко отидохме на фермерския пазар в Броуд Рипъл. Денят беше слънчев — нещо нетипично за Индиана през април — и всички бяха по-къс ръкав, въпреки че температурата не даваше особени основания за това. Ние, хузиърси, сме големи оптимисти за лятото. Двете с майка ми седяхме на пейката срещу един производител на сапун от козя мас — мъж в работни дрехи, който трябваше да обяснява на всеки минувач без изключение, че, да, това бяха неговите кози, и, не, сапунът не миришеше на кози. По едно време телефонът ми звънна.

— Кой е? — попита мама.

— Не знам — отвърнах аз.

Оказа се Гас.

— Вкъщи ли си? — чух гласа му от отсрещната страна.

— Ъ, не — отвърнах аз.

— Това беше подвеждащ въпрос. Знам отговора, защото в момента съм у вас.

— Ами, добре. Ъъъ. Ние също се прибираме след малко, струва ми се.

— Супер. Тогава до скоро.

Когато спряхме на алеята, Огъстъс Уотърс седеше на стъпалото пред вратата. Държеше букет яркооранжеви лалета, които всеки момент щяха да цъфнат, и носеше фланелка на „Индиана Пейсърс“12 под анорака си — избор на дрехи, който изобщо не беше в негов стил, но въпреки това му отиваше. Той се изправи, подаде ми лалетата и попита:

— Искаш ли да отидем на пикник?

Аз кимнах и взех цветята.

Татко се появи зад мен и се здрависа с Гас.

— Фланелката да не е на Рик Смитс? — попита татко.

— Негова е.

— Боже, обожавах този тип — отвърна татко, след което двамата незабавно бяха погълнати от разговор за баскетбола, в който не можех (нито пък исках) да взема участие, така че реших да внеса лалетата вътре.

вернуться

12

Баскетболен отбор от щата Индиана. — Б.пр.