— Да, знам — прекъснах я аз, осъзнавайки колко глупаво е дори да си го мисля. — Не го взимай присърце. — Но въпреки това видът й беше разтревожен.
— Това май е наистина важно за теб? — попита тя и седна до мен, поставяйки ръка на крака ми.
— Би било направо невероятно — казах аз — да съм единственият човек, освен него, който знае какво се е случило.
— Наистина би било невероятно — отвърна тя. — Ще поговоря с баща ти.
— Не, недей — спрях я аз. — Не бива да харчиш пари за това. Все ще измисля нещо.
Знаех много добре, че аз съм причината родителите ми да нямат пари. Разходите за „Фаланксифор“ бяха пресушили семейните спестявания, а мама не можеше да работи, тъй като грижите й за мен бяха занятие на пълен работен ден. Не исках да ги въвличам в още по-големи дългове.
Накрая, за да я накарам да излезе от стаята, казах на мама, че трябва да се обадя на Огъстъс, тъй като не можех да понеса нещастната й физиономия от сорта „не мога да сбъдна мечтите на дъщеря си“.
Прочетох му писмото вместо поздрав в стил Огъстъс Уотърс.
— Брей — смая се той.
— Да, знам — отвърнах аз. — И сега как ще стигна до Амстердам?
— Имаш ли право на Желание? — Имаше предвид онази фондация „Джини“, която се занимава с това да изпълнява по едно желание на всяко болно дете.
— Не — отвърнах аз. — Вече го използвах.
— За какво си го използвала?
Въздъхнах шумно.
— Тогава бях на тринайсет — оправдах се аз.
— Не и „Дисни“.
Мълчание.
— Не ми казвай, че си отишла в „Дисни Уърлд“.
Мълчание.
— Хейзъл Грейс! — изкрещя той. — Не мога да повярвам, че си пропиляла единственото си предсмъртно Желание, за да отидеш в „Дисни Уърлд“ заедно с родителите си.
— И в увеселителен парк „Епкот“ — смотолевих аз.
— Боже мили — възкликна Огъстъс. — Не е за вярване, че съм хлътнал по момиче с такива тривиални желания.
— Бях на тринайсет — настоях аз, въпреки че наум не спирах да си повтарям „хлътнал хлътнал хлътнал хлътнал“. Бях поласкана и все пак тутакси смених темата. — Не трябваше ли да си на училище?
— Чупих се от часовете, за да се помотая с Исак, само че той спи и аз слязох в чакалнята да уча по геометрия.
— Как е той? — попитах аз.
— Не знам дали просто не е готов да приеме жестоката истина за недъга си, или действително му пука повече за това, че Моника го е зарязала, но не говори за нищо друго.
— Колко време ще остане в болницата? — попитах аз.
— Няколко дни. После започва рехабилитация или нещо такова, но мисля, че ще си спи в къщи.
— Гадост — отвърнах аз.
— Майка му идва. Трябва да затварям.
— Добре — казах.
— Добре — повтори той. Кривата му усмивка се долавяше в гласа му.
В събота с мама и татко отидохме на фермерския пазар в Броуд Рипъл. Денят беше слънчев — нещо нетипично за Индиана през април — и всички бяха по-къс ръкав, въпреки че температурата не даваше особени основания за това. Ние, хузиърси, сме големи оптимисти за лятото. Двете с майка ми седяхме на пейката срещу един производител на сапун от козя мас — мъж в работни дрехи, който трябваше да обяснява на всеки минувач без изключение, че, да, това бяха неговите кози, и, не, сапунът не миришеше на кози. По едно време телефонът ми звънна.
— Кой е? — попита мама.
— Не знам — отвърнах аз.
Оказа се Гас.
— Вкъщи ли си? — чух гласа му от отсрещната страна.
— Ъ, не — отвърнах аз.
— Това беше подвеждащ въпрос. Знам отговора, защото в момента съм у вас.
— Ами, добре. Ъъъ. Ние също се прибираме след малко, струва ми се.
— Супер. Тогава до скоро.
Когато спряхме на алеята, Огъстъс Уотърс седеше на стъпалото пред вратата. Държеше букет яркооранжеви лалета, които всеки момент щяха да цъфнат, и носеше фланелка на „Индиана Пейсърс“12 под анорака си — избор на дрехи, който изобщо не беше в негов стил, но въпреки това му отиваше. Той се изправи, подаде ми лалетата и попита:
— Искаш ли да отидем на пикник?
Аз кимнах и взех цветята.
Татко се появи зад мен и се здрависа с Гас.
— Фланелката да не е на Рик Смитс? — попита татко.
— Негова е.
— Боже, обожавах този тип — отвърна татко, след което двамата незабавно бяха погълнати от разговор за баскетбола, в който не можех (нито пък исках) да взема участие, така че реших да внеса лалетата вътре.