— Да ги сложа ли във ваза? — попита мама с широка усмивка на лицето, щом влязох.
— Не, няма нужда — отвърнах аз. Ако ги бяхме поставили във ваза във всекидневната, тогава цветята щяха да бъдат на всички. А аз ги исках само за себе си.
Отидох в стаята си, но не се преоблякох. Сресах си косата, измих си зъбите и сложих гланц за устни и съвсем мъничко парфюм. Не откъсвах очи от цветята. Цветът беше толкова агресивен, едва ли не прекалено оранжев, за да са хубави. Тъй като нямах ваза, извадих четката си за зъби от чашата, напълних я наполовина с вода и оставих цветята в банята.
Когато се върнах в стаята си и чух гласове, приседнах на ръба на леглото и се заслушах през кухата материя на вратата:
Татко: Значи, с Хейзъл се познавате от групата за взаимопомощ.
Огъстъс: Да, сър. Имате чудесна къща. Харесва ми как сте я декорирали.
Мама: Благодаря ти, Огъстъс.
Татко: Тогава, значи, и ти си бил болен?
Огъстъс: Да, така е. Все пак този проклетник не го отрязаха само заради удоволствието, въпреки че това се оказа отличен начин за отслабване. Краката са доста тежички!
Татко: А сега как си?
Огъстъс: БСР от четиринайсет месеца.
Мама: Това е чудесно. Възможностите за лечение днес са направо забележителни.
Огъстъс: Да, знам. Извадих късмет.
Татко: Но не бива да забравяш, че Хейзъл е още болна и това ще бъде така до края на живота й. Ще й се иска да бъде като теб, но дробовете й…
Ала в този момент влязох в стаята и той млъкна.
— Е, къде ще ходите? — попита мама.
Огъстъс се изправи, наведе се към нея, подшушна й отговора и сложи показалец на устните си.
— Шшт. Това е тайна.
Мама се усмихна.
— Телефонът в теб ли е? — попита ме тя. Вместо отговор аз й показах апарата, след което наклоних количката на предните колела и тръгнах. Огъстъс се втурна към мен и ми предложи ръката си, която приех. Обвих пръсти около бицепса му.
Но за жалост, настоя да шофира той, за да можело изненадата да остане изненада. Докато пътувахме с изопнати нерви към въпросното място, аз се обадих:
— Мисля, че успя да вземеш акъла на майка ми.
— Да, и за късмет, баща ти се оказа фен на Смитс. Смяташ ли, че ме харесаха?
— Сто процента. Но на кого изобщо му пука? Та те са само родители.
— Твоите родители — отвърна той и ме погледна. — Освен това обичам да ме харесват. Откачено ли ти звучи?
— Е, във всеки случай няма да ти се наложи постоянно да търчиш да ми отваряш вратата или да ме задушаваш с комплименти, за да ме накараш да те харесам. — Той натисна рязко спирачките и аз полетях напред с такава сила, че дишането ми стана насечено и затруднено. Замислих се за ПЕТ-скенера. „Спокойно. Няма смисъл от притеснения.“ И все пак се тревожех.
Със свирене на гуми свихме вляво от знака стоп и навлязохме в неоправдаващия името си Грандвю13(с изглед към едно голф игрище, но нищо величествено). Единственото, за което се сещах в тази посока, беше гробището. Огъстъс се пресегна към предното табло, отвори пълния пакет цигари и си взе една.
— Някога изобщо хвърляш ли ги? — попитах го аз.
— Едно от безбройните предимства на това да не пушиш е, че можеш да караш на практика вечно с един-единствен пакет цигари — отвърна той. — Този го имам от почти цяла година. Част от цигарите са скъсани на филтъра, но мисля, че спокойно мога да изкарам с този пакет до осемнайсетия си рожден ден. — Той задържа филтъра между пръстите си, след което го захапа с уста. — И така. Кажи няколко неща, които не можеш да видиш в Индианаполис.
— Ъъъ, кльощави възрастни — отвърнах аз.
Той се засмя.
— Добре. Продължавай.
— Ами, плажове. Семейни ресторанти. Топография.
— Все отлични примери за неща, които нямаме. Но също и култура.
— Да, наистина страдаме от дефицит на култура — отвърнах аз, проумявайки изведнъж къде ме води. — В музея ли отиваме?
— В известен смисъл.
— Тогава може би в парка?
Изражението на Гас леко посърна.
— Да, отиваме в парка — отвърна той. — Вече знаеш, нали?
— Какво да знам?
— Нищо.
Зад музея имаше парк, в който група артисти бяха издигнали големи скулптури. Чувала бях за тях, но никога не ги бях виждала. Свихме покрай музея и паркирахме до едно баскетболно игрище, осеяно с огромни синьо- червени стоманени арки, заради които пътеката приличаше на подскачаща топка.