Спуснахме се по нещо, което в Индианаполис минава за хълм, й излязохме на откритото пространство, където децата се катереха по-гигантската скулптура на скелет. Всяка от костите беше с дължина половин човешки ръст, а бедрената беше по-висока от мен. Приличаше на детска рисунка на скелет, надигащ се от земята.
Рамото ме болеше. Боях се, че ракът от белите ми дробове е плъзнал навсякъде. Представих си как туморът е пуснал метастази в собствените ми кости, пробивайки дупки в скелета ми като хлъзгава змиорка с коварни намерения.
— „Странните кости“ — изрече Огъстъс. — Създадена от Юп ван Ансхут.
— Звучи холандско.
— Такова е — отвърна Гас. — Също като Рик Смитс. И лалетата. — Гас спря по средата на поляната, точно пред костите, и изхлузи раницата първо от едното си рамо, а после и от другото. След това я разкопча и извади отвътре оранжево одеяло, половин литър портокалов сок и няколко сандвича с изрязани корички, завити в найлон.
— Какво те е прихванало с това оранжево? — попитах аз, като се боях дори да допусна, че всичко това може да води към Амстердам.
— Това е националният цвят на Холандия, разбира се. Нали знаеш за Вилхелм Орански?
— Нямаше го на матурите. — Усмихнах се, опитвайки се да сдържа въодушевлението си.
— Сандвич? — попита той.
— Нека позная.
— С холандско сирене. И домат. Но доматите са от Мексико. За което съжалявам.
— Какво разочарование, Огъстъс. Не можа ли да намериш поне оранжеви домати?
Той се засмя, след което изядохме сандвичите си мълчаливо, наблюдавайки играещите на скулптурата деца. Не можех да го попитам направо и затова просто си седях там, заобиколена от всички тези холандски неща, изпълнена с притеснение и надежда.
А в далечината, окъпани в чистата слънчева светлина, толкова нетипична и ценна за родния ни град, група хлапета бяха превърнали скелета в детска площадка, като подскачаха насам-натам сред изкуствените кости.
— В тази скулптура харесвам две неща — каза Огъстъс, докато държеше с пръсти незапалената цигара и я потупваше лекичко, сякаш да изтръска пепелта. Накрая я пъхна обратно в устата си. — Първо, костите са разположени на достатъчно разстояние една от друга, така че, ако си дете, да не можеш да устоиш на изкушението да подскачаш върху тях. Защото просто трябва да скочиш от гръдния кош на черепа. От което неминуемо следва и второто — скулптурата по своето същество приканва децата да играят на кости. Така че, Хейзъл Грейс, могат да се направят безкрайни символични връзки.
— Май си падаш по символите — отвърнах аз с надеждата да насоча разговора отново към многобройните холандски символи, свързани с пикника.
— За това си права. Сигурно се чудиш защо трябва да ядеш този ужасен сандвич със сирене и да пиеш портокалов сок и защо съм облякъл фланелката на холандец, играещ спорт, който намирам за противен.
— Да, хрумна ми да попитам — отвърнах аз.
— Хейзъл Грейс, подобно на много други деца — казвам го с най-добри чувства, — ти също си пропиляла Желанието си прибързано, без изобщо да се замисляш за евентуалните последици. Старицата с косата те е погледнала в очите и страхът, че ще умреш, без да си използвала Желанието си, те е накарал да сграбчиш първата идея, която ти е хрумнала, и подобно на много други, ти също си избрала бездушните и фалшиви удоволствия на увеселителния парк.
— Всъщност си прекарах доста добре на това пътуване. Срещнах Гуфи и Мин…
— Още не съм свършил с монолога си! Предварително го написах и научих наизуст и ако ме прекъснеш, всичко ще отиде по дяволите — каза Огъстъс. — Така че просто си яж сандвича и слушай.
Сандвичът беше ужасно сух, но въпреки това аз се усмихнах и отхапах от него.
— Докъде бях стигнал?
— До фалшивите удоволствия.
Той прибра цигарата в пакета и продължи:
— Точно така, бездушните и фалшиви удоволствия на увеселителния парк. Смея да твърдя, че истинските герои на Фабриката за желания са младите мъже и жени, които чакат търпеливо, така както Владимир и Естрагон чакат Годо, а добрите християнски момичета очакват брака. Тези млади герои чакат стоически и без да се оплакват тяхното едничко истинско Желание да се сбъдне. Разбира се, това може никога да не се случи, но поне ще могат спокойно да почиват в мир със съзнанието, че са дали своя малък принос за запазване на идеята за Желанието в нейната непокътната цялост.