Но може и да се сбъдне: един ден може да осъзнаеш, че твоето едничко и истинско Желание е да посетиш блестящия Питър ван Хутен в неговия амстердамски затвор, и тогава ще бъдеш щастлива, че си съхранила своето Желание.
Огъстъс направи дълга пауза и аз реших, че монологът сигурно е приключил.
— Само че аз не запазих Желанието си.
— Ха — възкликна той, а после, след преднамерена пауза, добави: — Аз обаче запазих своето.
— Наистина ли? — Учудих се, че Огъстъс също има право на Желание, тъй като продължаваше да ходи на училище, а болестта му беше в ремисия от цяла година. Трябва да си доста зле, за да бъдеш подходящ кандидат за Желание.
— Получих го в замяна на крака — обясни той. Силната светлина падаше право в лицето му; за да ме погледне, трябваше да присвие очи, при което носът му се сбърчи очарователно. — Но да знаеш, че нямам никакво намерение да ти отстъпя Желанието си. От друга страна обаче, държа да се срещна с Питър ван Хутен, но няма логика да го правя без момичето, благодарение на което научих за книгата му.
— Наистина няма логика — отвърнах аз.
— Така че говорих с хората от фондация „Джини“ и те са напълно съгласни с мен. Казаха, че Амстердам бил прекрасен в началото на май. Предложиха да заминем на трети май и да се върнем на седми.
— Наистина ли, Огъстъс?
Когато се наведе към мен и докосна бузата ми, за миг си помислих, че може да ме целуне. Тялото ми се напрегна, което, струва ми се, не убягна от вниманието му, защото веднага отдръпна ръката си.
— Огъстъс — започнах аз. — Не си длъжен да го правиш.
— Напротив — отговори той. — Защото открих своето Желание.
— Боже, ти си страхотен — казах му аз.
— Обзалагам се, че го казваш на всички момчета, които се съгласяват да финансират пътешествията ти в чужбина — отвърна той.
Шеста глава
Когато се прибрах у дома, мама сгъваше прането ми и гледаше телевизия. Разказах й, че причината за лалетата, холандския артист и всичко останало е намерението на Огъстъс да използва Желанието си, за да ме заведе в Амстердам.
— Но това е прекалено — отсъди тя, поклащайки глава. — Не можем да приемем такова нещо от един непознат.
— Но той не е непознат. Дори може да се каже, че е вторият ми най-добър приятел.
— След Кейтлин ли?
— След теб. — Не че не беше вярно, но причината да го кажа беше желанието ми да отида в Амстердам.
— Ще попитам доктор Мария — отвърна след миг мама.
Доктор Мария каза, че не мога да отида в Амстердам, без да бъда придружена от достатъчно добре запознат със случая ми възрастен, което, общо взето, стесняваше избора до мама и до самата доктор Мария. (Баща ми разбираше рака ми, колкото и аз: по същия смътен и повърхностен начин, по който хората разбират електрическите вериги и океанските приливи и отливи. Мама знаеше много повече за специфичния карцином на щитовидната жлеза при подрастващите в сравнение с голяма част от онколозите.)
— Значи, идваш с нас — заявих аз. — От фондацията ще платят и за теб. Нали са фрашкани с пари.
— Ами баща ти — отвърна тя. — Ще му бъде мъчно за нас. Ще бъде нечестно спрямо него, а той не може да си вземе отпуск.
— Шегуваш ли се? Искаш да кажеш, че няма да му хареса няколко дни да гледа телевизионни предавания, нямащи нищо общо с амбициозни модели, и всяка вечер да си поръчва пица, която ще яде от картонени опаковки вместо от чинии, за да не му се налага после да ги мие?
Мама се засмя. Накрая тя също се въодушеви и започна да записва задачи в телефона си: да се обади на родителите на Гас и да говори с хората от фондацията за медицинските ми нужди, дали вече са избрали хотела, кои са най-добрите пътеводители, да направим предварително проучване, щом ще разполагаме само с три дни, и така нататък. Но тъй като ме заболя главата, изпих два таблетки адвил и реших да подремна.
Но вместо това просто се излежавах в леглото, пресъздавайки във въображението си целия пикник с Огъстъс. Не можех да изтрия от съзнанието си краткия миг, в който той ме докосна и тялото ми се напрегна. Бях усетила нещо нередно в този нежен неподправен жест. Може би защото всичко беше предварително режисирано: Огъстъс се представи невероятно, но всичко това беше прекалено, като започнем от метафоричната символика на сандвичите, които бяха ужасни на вкус, и стигнем до наизустения монолог, предотвратил всяка възможност за разговор. На пръв поглед изглеждаше романтично, но всъщност не беше.