Посещавах групата за взаимопомощ по същата причина, поради която навремето позволявах на медицински сестри с едно нищо и никакво осемнайсетмесечно образование да ме тровят с химикали, носещи екзотични имена: исках да зарадвам родителите си. На този свят има само едно нещо, което е по-гадно от това да умреш от рак, когато си на шестнайсет, и то е да имаш дете, което умира от рак.
Мама спря на кръглата алея пред църквата в 4,56. За да убия времето, се престорих, че оправям кислородната си бутилка.
— Искаш ли аз да я нося?
— Не, няма нужда — отвърнах аз. Зеленият резервоар с цилиндрична форма тежеше само около два-три килограма и освен това разполагах с една малка стоманена количка, която ми позволяваше да го влача навсякъде подире си. Резервоарът подаваше по два литра кислород на минута посредством канюла — прозрачна тръбичка, която се разделяше на две точно под брадичката ми, извиваше се зад ушите ми и накрая се събираше отново в ноздрите ми.
Тази машинария ми беше необходима, тъй като белите ми дробове не ги биваше особено в това да си вършат работата.
— Обичам те — каза ми тя, щом слязох от колата.
— И аз те обичам, мамо. Ще се видим в шест.
— Да си намериш приятели! — додаде тя през спуснатия прозорец, докато се отдалечавах.
Не исках да използвам асансьора, тъй като в групата за взаимопомощ използването на асансьора се смяташе за мярка, към която прибягваш едва в Последните дни, така че се качих по стълбите. После си взех бисквитка, сипах си лимонада в една хартиена чаша и се обърнах.
Едно момче се взираше втренчено в мен.
Сигурна бях, че никога досега не съм го виждала. Под високото му, жилаво и мускулесто тяло пластмасовото детско столче, на което седеше, изглеждаше миниатюрно. Коса с цвят на махагон, права и къса. На възраст беше колкото мен, вероятно с една година по-голям, и седеше, опрял опашната си кост на ръба на стола, с ужасно неправилна стойка, пъхнал ръка в джоба на тъмните си джинси.
Извърнах очи от него, внезапно дала си сметка за собствените си неизчерпаеми несъвършенства. Носех стари джинси, преди време стегнати, но сега провиснали на най-различни странни места, а също и жълта тениска с името на група, която вече дори не харесвах. А и тази моя коса: бях с прическа тип паница, дори не си бях направила труда да се среша. Освен това бузите ми бяха нелепо издути като на катерица — страничен ефект от лечението. Имах тяло с нормални пропорции, което обаче завършваше с балон вместо глава. Да не говорим за дебелите ми глезени. При все това, когато хвърлих поглед към него, очите му бяха все така приковани в мен.
Тогава ми хрумна защо се наричаше контакт с очи.
Пристъпих в кръга и седнах до Исак, на две места от момчето. Отново се обърнах към него. Продължаваше да ме гледа.
Е, ще го кажа направо: беше готин. Когато някое неготино момче се взира неумолимо в теб, в най-добрия случай е просто неловко, а в най-лошия — форма на обида. Но когато момчето е готино… хм.
Извадих телефона си и кликнах, за да се покаже часът: 4,59. Кръгът се изпълни със злощастните тийнейджъри и тогава Патрик откри сбирката с молитвата за смирение: „Боже, дай ми смирението да приема нещата, които не мога да променя, куража да променя нещата, които мога, и мъдростта да различавам едните от другите“2. Момчето продължаваше да ме зяпа. Усетих, че се изчервявам.
Накрая реших, че най-правилната стратегия ще бъде да отвърна на втренчения му поглед. Все пак момчетата нямат монопол върху зяпането. Така че аз се обърнах към него и докато Патрик разказваше за пореден път как се е простил с топките си, взирането премина в състезание по надзяпване. След известно време момчето се усмихна и отмести встрани сините си очи. А щом ме погледна отново, аз повдигнах вежди с изражението „Печеля!“.
Той сви рамене. Патрик продължаваше да говори, но накрая дойде време всички да се представим.
— Исак, може би днес искаш да започнем с теб. Знам, че се намираш в труден период.
— Да — отвърна Исак. — Казвам се Исак. На седемнайсет. И както изглежда, след няколко седмици ми предстои операция, след която ще остана напълно сляп. Не искам да се оплаквам, защото знам, че мнозина от нас са в много по-тежко положение, но все пак да останеш сляп, е доста гадничко. Въпреки че имам подкрепата на гаджето си. И на приятели като Огъстъс. — Той кимна към момчето, което вече имаше име. — Така че — продължи Исак, вперил поглед в ръцете си, които държеше свити една в друга, подобно на върха на индианска шатра. — Няма какво да се прави.
2
Смята се, че тази известна молитва за смирение е написана от американския теолог от немски произход Рейнхолд Нибур(1892–1971), чиито трудове за връзката между християнството и съвременната политика намират широк отглас в САЩ в средата на миналия век. — Б.ред.