Всички най-нови снимки бяха от времето преди болестта, когато е била още здрава — качени посмъртно от приятели: красиво момиче с широк ханш и приятно закръглена фигура, с дълга, права гарвановочерна коса, падаща на лицето й. Моето здраво аз почти не приличаше на нейното. Но в резултат на рака спокойно можехме да минем за сестри. Нищо чудно, че Огъстъс ме зяпаше с отворена уста, когато ме видя за първи път.
Постоянно се връщах на един пост, написан на стената й от неин приятел преди два месеца, тоест девет месеца след смъртта й:
„На всички ужасно ни липсваш. Болката просто не спира. Сякаш всички бяхме ранени в твоята борба.
Липсваш ми, Каролин. Обичам те.“
Малко по-късно мама и татко обявиха, че е време за вечеря. Въпреки че затворих компютъра и се изправих, този пост просто не ми излизаше от главата и по някаква причина ме изпълваше с чувство на безпокойство и липса на апетит.
Все още се притеснявах за рамото, което ме болеше, а също и за главоболието, но то се дължеше най-вероятно на това, че мислех за едно момиче, починало от мозъчен тумор. Опитвах се да прилагам методите на разделното мислене, да бъда тук и сега на кръглата маса (може би прекалено голяма за трима души, а за двама — със сигурност) с тези лигави броколи и бургери с черен боб, които всичкият кетчуп на света не би могъл да освежи. Тогава си казах, че мисълта за една нова метастаза в мозъка или рамото ми няма да окаже въздействие върху невидимите процеси, протичащи вътре в тялото ми, и затова всички тези мисли представляват пропилени моменти от един живот, съставен от безкрайно кратка поредица от такива моменти. Опитах се дори да си внуша, че трябва да живея за мига.
От доста време насам вече не можех да си обясня защо нещо, написано в интернет от един на друг (болен) непознат, ме притеснява толкова много и ме кара да се тревожа, че в мозъка ми има нещо — нещо, от което боли, въпреки че от дългогодишен опит знаех, че болката представлява едно доста неясно и неопределено средство за диагноза.
Тъй като днес нямаше земетресение в Папуа Нова Гвинея, цялото внимание на родителите ми беше фокусирано върху мен и затова не можах да скрия завладялото ме безпокойство.
— Всичко наред ли е? — попита мама, докато се хранех.
— Аха — отвърнах аз и отхапах от бургера. Преглътнах. След това се опитах да измисля нещо, което би казал един нормален човек, чийто мозък не се дави в паника: — В бургерите има ли броколи?
— Малко — отвърна татко. — Сигурно се вълнуваш заради пътуването до Амстердам.
— Да. — Стараех се да не мисля за думата „ранени“, което обаче е един от начините да мислиш за нея.
— Хейзъл — обади се мама. — Имам чувството, че не си тук.
— Бях се замислила — отвърнах аз.
— Главозамаяна — рече татко с усмивка.
— Не съм зайче, нито съм влюбена в Гас Уотърс или в някой друг — отвърнах аз твърде отбранително. „Ранени“. Сякаш Каролин Метърс е била бомба и когато избухнала накрая, всички наоколо били засегнати от шрапнелите.
Татко ме попита дали не ме притеснява някое домашно.
— Имам ужасно трудно домашно по алгебра — отвърнах аз. — Толкова трудно, че няма как да го обясня на един лаик.
— А как е приятелят ти Исак?
— Сляп.
— Днес се държиш като типична тийнейджърка — каза мама с явно раздразнение.
— Не искаше ли точно това, мамо? Да бъда типична тийнейджърка.
— Е, не точно такава тийнейджърка, но с баща ти, разбира се, сме доволни, като виждаме, че се превръщаш в млада жена, че имаш нови приятели и излизаш на срещи.
— Не излизам на никакви срещи — отвърнах аз. — С никой не искам да се срещам. Всичко това беше ужасна идея, огромна загуба на време и…
— Скъпа — прекъсна ме мама. — Какво не е наред?
— Мамо, аз съм като… като… аз съм като граната. Аз съм гранатата, която в определен момент ще избухне, и затова искам да сведа жертвите до минимум, разбрахте ли?