Татко наклони глава на една страна, досущ като смъмрено пале.
— Аз съм граната — изрекох отново. — Единственото, което искам, е да стоя далече от другите, да чета книги, да мисля и да бъда около вас, тъй като вас няма как да не ви нараня; вие сте прекалено въвлечени, така че просто ме оставете да го направя, става ли? Не съм депресирана. Но вече нямам нужда да излизам навън. И не мога да бъда нормална тийнейджърка, защото съм граната.
— Хейзъл — обади се татко, но гласът му се задави. Той плачеше често, моят баща.
— Отивам си в стаята и смятам да почета, става ли? Добре съм. Наистина съм добре. Просто искам малко да почета.
Опитах се да чета един роман, който ми бяха дали, но тъй като живеем в къща с отчайващо тънки стени, чувах голяма част от водения шепнешком разговор, който последва.
— Това ме убива — каза татко.
— Точно това не трябва да го чува — отвърна мама.
— Съжалявам, но…
— Не се ли чувстваш благодарен? — попита мама.
— Боже, разбира се, че съм благодарен.
Полагах усилия да вникна в историята, но просто не можех да спра да ги чувам.
Реших да пусна компютъра, за да послушам музика, и на фона на любимата група на Огъстъс,_The Hectic Glow_, влязох отново в страницата, създадена в памет на Каролин Метърс, и започнах да чета за водената от нея героична борба, за огромната празнина, оставила след себе си, За това, че е отишла на по-хубаво място, че ще живее вечно в паметта им и че всички, които са я познавали — наистина всички, — са съкрушени от нейната смърт.
Може би се предполага, че би трябвало да мразя Каролин Метърс, понеже е била с Огъстъс, само че аз не я мразех. Образът й се размиваше сред всички тези постове в нейна памет, но въпреки това не намирах причина за омраза — изглежда, също като мен, е била професионално боледуваща, което ме караше да се тревожа, че когато умра, хората ще могат да кажат за мен само, че съм водила героична борба, като че ли единственото постижение в живота ми е да се разболея от рак.
Накрая започнах да чета кратките бележки на Каролин Метърс, писани най-вече от родителите й, предполагам, защото мозъчният й тумор е бил от онзи вид, който първо отнема същността ти, а после и живота.
Гласеше нещо такова:
„Каролин все още има поведенчески проблеми. Бори се с гнева и объркването от това, че не може да говори (ние също се чувстваме разстроени, но за разлика от нея разполагаме с по-приемливи от социална гледна точка начини за справяне с гнева).
Гас започна да я нарича Мачкащия Хълк, което допадна на докторите. На никого от нас не му е лесно, но въпреки това се шегуваме винаги когато можем. Надяваме се в четвъртък да си бъдем у дома. Ще ви държим в течение…“
Няма нужда да споменавам, че в четвъртък не се е прибрала в къщи.
Ето защо се бях напрегнала, когато той ме докосна. Да бъда с него, означаваше неминуемо да го нараня. Тъкмо това бях изпитала, когато протегна ръка към мен — че извършвам акт на насилие срещу него, защото наистина беше така.
Реших да му пиша. Предпочитах да избегна разговора на тази тема.
„Здрасти. Не знам дали ще разбереш, но не мога да те целуна. Може и да нямаш желание да го правиш, но исках да знаеш, че аз не мога.
Когато те гледам по този начин, виждам само през какво ще трябва да минеш заради мен. Сигурно не ме разбираш.
Но все едно, съжалявам.“
Отговорът му дойде след няколко минути.
„Добре.“
Писах му отново.
„Добре.“
А той отговори:
„Боже мой, престани да флиртуваш с мен!“
А аз отвърнах само:
„Добре.“
След няколко секунди телефонът ми завибрира.
„Шегувам се, Хейзъл Грейс. Разбирам те. (Но и двамата знаем, че думата «добре» е много секси. Направо ПРАЩИ от чувственост.)“
Изкушавах се отново да напиша „добре“, но тогава си го представих на погребението ми и това ме накара да отговоря благоприлично:
„Съжалявам.“
Опитах се да заспя, както си бях със слушалките, но тогава родителите ми влязоха в стаята, след което мама взе Блуи от рафта и го притисна към гърдите си, а баща ми седна на стола пред бюрото ми и без изобщо да заплаче, се обърна към мен:
— Ти не си граната, не и за нас. Мисълта, че може да умреш, Хейзъл, ни натъжава, но това не значи, че си граната. Напротив, ти си невероятна. Няма как да знаеш това, скъпа, защото нямаш дете, превърнало се в прекрасна млада любителка на книгите с досадно влечение към ужасни телевизионни предавания, но радостта, която ни носиш, е много повече от тъгата, която изпитваме заради болестта ти.