— Сутринта доктор Мария каза, че продължава да бъде оптимист — заяви татко. Харесвах доктор Мария, която никога не те залъгва с глупости, така че бях обнадеждена.
— Хейзъл, това е нещо, с което бихме могли да живеем — каза мама.
Аз кимнах и тогава Алисън Моята Сестра ги накара учтиво да си тръгнат. След това ме попита дали не искам ледени стърготини и щом кимнах отново, тя седна на леглото до мен и ми даде с лъжица в устата.
— Значи, през последните два дни те нямаше — каза Алисън. — Да видим какво си пропуснала… Една известна личност, която се дрогира. Политически разногласия. Друга известна личност по бикини, разкриващи физически несъвършенства. Победа за един отбор и загуба за друг. — Аз се усмихнах. — Хейзъл, не бива да изчезваш просто ей така. Изпускаш прекалено много.
— Още? — попитах аз, кимайки с глава към бялата пластмасова чаша в ръката й.
— По принцип не бива — отвърна тя, — но нали съм бунтарка. — Подаде ми още една лъжица натрошен лед. В отговор измърморих едно благодаря. Слава на бога за добрите сестри. — Уморена ли си? — Кимнах. — Опитай се да поспиш — каза тя. — А аз ще се постарая през следващите няколко часа никой да не те безпокои за проверка на жизнените показатели и други подобни. — Благодарих й още веднъж. В болниците често се налага да казваш благодаря. Опитах се да се настаня по-удобно в леглото. — Няма ли да попиташ за приятеля си?
— Нямам такъв — отвърнах аз.
— Да, но има един хлапак, който почти не е напускал чакалнята, откакто си тук — обясни тя.
— Нали не ме е виждал в това състояние?
— Не. Само родителите ти.
Аз кимнах, след което потънах в неспокоен сън.
Преди да се прибера у дома, изминаха цели шест дни — шест ужасни дни, прекарани в зяпане на облицования с плочки акустичен таван и гледане на телевизия, в редуващи се сън и болка и в копнежи времето да тече по-бързо. Виждах само родителите си, но не и Огъстъс, нито пък някой друг. Косата ми приличаше на птиче гнездо, а с онази тътреща се походка можех да мина за пациент с деменция. И все пак с всеки изминал ден се чувствах все по-добре: всеки сън ме доближаваше все повече до моето обичайно аз.
— Сънят е част от борбата с рака — каза ми не за първи път моят личен доктор Джим, докато една сутрин се суетеше около мен, заобиколен от свита студенти по медицина.
— В такъв случай не съм нищо друго, освен машина за борба с рака — отвърнах аз.
— Само така, Хейзъл. Продължавай да си почиваш и да се надяваме, че скоро ще можем да те изпратим у дома.
Във вторник ми казаха, че в сряда се прибирам у дома. В сряда двама студенти по медицина отстраниха под минимален надзор тръбата от гръдния ми кош, при което се почувствах, сякаш ме пронизват от вътре навън, така че процедурата не мина много добре и решиха да ме задържат до четвъртък. Накрая започнах да си мисля, че съм обект на някакъв екзистенциален експеримент за безкрайно отлагано удовлетворение, когато доктор Мария се появи в петък сутринта, повъртя се за кратко около мен и заключи, че мога да си вървя.
Тогава мама разтвори огромната си дамска чанта и стана ясно, че през цялото време е носила със себе си дрехите ми за изписване. После влезе една сестра, която отстрани интравенозната система от ръката ми. Почувствах се като отвързана, въпреки че отново щях да разнасям навсякъде кислородната бутилка. Влязох в банята, взех си душ за първи път през последната седмица, облякох се, а когато излязох, бях толкова изморена, че се наложи да легна, за да си поема въздух.
— Искаш ли да видиш Огъстъс? — попита мама.
— Мисля, че да — отвърнах след минута. Изправих се и се замъкнах до един от наредените край стената пластмасови столове, като мушнах кислородната бутилка отдолу. Всичко това ме изтощи.
След няколко минути татко се върна заедно с Огъстъс. Косата му, която падаше на лицето, беше пълна бъркотия. Щом ме видя, на лицето му разцъфна неподражаемата глуповата усмивка, запазена марка на Огъстъс Уотърс, при което не се сдържах и аз също се усмихнах. Той седна в синьото кресло от изкуствена кожа до стола ми. После се приведе към мен, явно неспособен да потисне усмивката си.
Мама и татко ни оставиха насаме, което беше някак неловко. Опитах се да срещна погледа му, въпреки че беше трудно да го гледаш в очите.