Когато приключих, настъпи дълга тишина и тогава забелязах, че на лицето на Огъстъс плъзва усмивка — но не кривата усмивка на момчето, което се стараеше да изглежда секси, докато ме зяпаше, а истинската му усмивка, прекалено голяма за лицето му.
— Дявол да го вземе — изрече тихо Огъстъс. — Май не си като другите.
През останалото време и двамата не обелихме нито дума повече. Накрая всички се хванахме за ръце и Патрик ни поведе в молитва.
— Исус Христос, събрали сме се тук, в Твоето сърце, буквално в Твоето сърце, защото се борим с рака. Само Ти и никой друг не ни познава така, както се познаваме самите ние. Посочи ни пътя в тези трудни времена на изпитание. Отправяме молитва за очите на Исак, за кръвта на Майкъл и Джейми, за костите на Огъстъс, за белите дробове на Хейзъл, за гърлото на Джеймс. Молим те за изцерение, да ни дариш с Твоята любов и Твоя мир, които никой ум не може да обозре. В сърцата ни завинаги ще останат запечатани онези, които познавахме и обичахме и които прибра обратно при себе си: Мария и Кейт, Джоузеф и Хейли, Абигейл и Анджелина, Тейлър и Габриел…
Списъкът беше дълъг. По света има много починали хора. Докато Патрик продължаваше да чете монотонно списъка от лист хартия, тъй като беше прекалено дълъг, за да се наизусти, а всички останали бяха престанали да слушат, аз стоях със затворени очи, като се опитвах да се настроя молитвено, но всъщност си представях деня, в който името ми ще влезе в този списък.
Щом Патрик приключи, всички изрекохме заедно онази глупава мантра — „ДА ЖИВЕЕМ ПЪЛНОЦЕННО ДНЕС“ — което беше краят на сбирката. Огъстъс Уотърс се надигна от стола си и се приближи към мен. Походката му беше крива, също като усмивката. Той се надвеси над мен, оставайки обаче на разстояние, така че не се наложи да извивам врат, за да мога да го погледна в очите.
— Как се казваш? — попита той.
— Хейзъл.
— Не, цялото ти име.
— Ами, Хейзъл Грейс Ланкастър.
Тъкмо се канеше да добави още нещо, но тогава към нас се приближи Исак.
— Един момент — каза Огъстъс, вдигайки показалец, и се обърна към Исак: — В интерес на истината, беше по-зле, отколкото го описа.
— Казах ти, че е кофти.
— Защо изобщо си губиш времето с това?
— Не знам. Може би все пак помага.
Огъстъс се наведе към него, като смяташе, че така не го чувам.
— Тя редовно ли идва?
Не успях да чуя коментара на Исак, а само отговора на Огъстъс:
— Съгласен. — Той стисна Исак за раменете и се отдръпна на половин крачка от него. — Разкажи на Хейзъл за клиниката.
Исак се опря с ръка на сервизната маса и фокусира върху мен огромното си око.
— Значи, отивам тази сутрин в клиниката и казвам на хирурга, че предпочитам да остана глух, отколкото сляп. Тогава той ми вика: „Не става по този начин“, а аз му отговарям: „Да, знам, че не става така. Казвам само, че бих предпочел да бъда глух, отколкото сляп, ако имах право на избор, но знам, че нямам“. И тогава той ми казва: „Добрата новина е, че няма да оглушееш“, а аз му отговарям: „Хубаво е да знам, че няма да оглушея от рака на очите. Чувствам се голям късметлия, след като ще имам честта да бъда опериран от такъв интелектуален колос като вас“.
— Истински щастливец — отвърнах аз. — Ще се постарая и аз да пипна рак на очите, за да мога да се запозная с този тип.
— Желая ти успех. Е, ще тръгвам. Моника ме чака. Има много да я гледам, докато все още мога.
— „Каунтъринсърджънс“ утре? — попита Огъстъс.
— Дадено. — Исак се обърна и хукна нагоре по стълбите, взимайки ги по две наведнъж.
Тогава Огъстъс се завъртя към мен.
— Буквално, а? — попита той.
— Моля? — не разбрах аз.
— Намираме се буквално в сърцето на Исус — каза той. — Мислех, че това е мазето на църквата, а то се оказа буквалното сърце на Исус.
— Някой трябва да му каже — отвърнах аз. — Все пак сигурно е опасно да държат в сърцето ти деца, болни от рак.
— Бих Му предал лично — каза Огъстъс, — но за жалост буквално съм заседнал в сърцето Му, така че едва ли ще може да ме чуе. — Аз се засмях. А той само поклати глава, вперил очи в мен.
— Какво? — попитах аз.
— Нищо — отвърна той.
— Защо ме гледаш така?
Огъстъс се усмихна едва доловимо.
— Защото си красива. Харесва ми да съзерцавам красиви хора и неотдавна реших да не се лишавам от простите удоволствия на живота. — Последва кратка неловка тишина. Накрая Огъстъс наруши мълчанието: — Особено след като изтъкна по такъв възхитителен начин, че всичко около нас ще свърши в забвение.