— Хей — обади се той, докосвайки кръста ми. — Всичко е наред. — Аз кимнах и изтрих лице с опакото на ръката си. — Той е гадняр. — Кимнах отново. — Аз ще напиша епилога — каза Гас. Това ме накара да заплача още по-силно. — Наистина — додаде той. — Ще го направя. Дори много по-добре от онзи пиян кретен. Мозъкът му е станал на швейцарско сирене. Даже не помни, че е писал книгата. Мога да напиша десет такива истории. Ще има много кръв, кураж и саможертва. „Всевластна скръб“ се изправя срещу „Цената на зората“. Ще ти хареса. — Продължих да кимам с фалшива усмивка и тогава той ме прегърна със силните си ръце, като ме придърпа към своите мускулести гърди, а аз понамокрих полото му, след което се съвзех достатъчно, за да мога да говоря.
— Изхабих Желанието ти заради този негодник — казах аз заровила лице в гърдите му.
— Хейзъл Грейс. Признавам, че наистина изхаби единственото ми желание, но не го направи заради него. А заради нас.
Зад нас отекна чаткането на високи токчета. Обърнах се, беше Лидевай, която тичаше по тротоара в опит да ни догони със стичаща се по страните й очна линия и изписан ужас на лицето.
— Може да отидем до къщата музей на Анне Франк — предложи тя.
— Никъде не отивам с онова чудовище — отвърна Огъстъс.
— Той не е поканен — каза Лидевай.
Огъстъс продължаваше да ме държи в обятията си, отпуснал ръка на лицето ми.
— Не мисля, че… — подхвана той, но аз го прекъснах.
— Трябва да отидем. — Все още се надявах да получа някои отговори от Ван Хутен. Но това не беше всичко. Оставаха ми само още два дни в Амстердам в компанията на Огъстъс Уотърс. Нямаше да позволя на един вкиснат старец да ги съсипе.
Лидевай караше раздрънкан сив фиат, чийто мотор боботеше весело като четиригодишно момиченце. Докато се движехме по улиците на Амстердам, тя каканижеше безкрайни и многословни извинения.
— Наистина съжалявам. Това е непростимо. Той е много болен — нареждаше тя. — Смятах, че срещата с вас ще му се отрази добре, като види, че работата му оказва въздействие върху живота на хората, но… толкова съжалявам. Чувствам се страшно неудобно. — Двамата с Огъстъс не казахме нищо. Аз се возех на задната седалка зад него. Промуших ръка между седалката и вратата на колата, търсейки ръката му, но не можах да я намеря. В това време Лидевай продължаваше: — Останах толкова дълго на тази работа, защото вярвам, че той е гений, и защото заплащането е добро, но напоследък Питър се превърна в чудовище.
— Сигурно доста се е замогнал покрай книгата — подхвърлих аз след кратка пауза.
— О, не, не, той е от фамилията Ван Хутен — отвърна тя. — През седемнайсети век негов прадядо открил как да смесва какаото с вода. Някои потомци на фамилията се преселили много отдавна в Съединените щати и Питър е един от тях, но след написването на книгата се върна в Холандия. Той е позор за великите си предци.
Моторът нададе рев. Лидевай смени скоростите и се стрелна нагоре по един мост.
— Причината е в състоянието — продължи тя. — Състоянието го е направило толкова жесток. Иначе не е лош човек. Но днес — когато каза всички тези ужасни неща — просто не можах да повярвам на ушите си. Много съжалявам. Наистина.
Наложи се да паркираме на една пресечка от къщата музей на Анне Франк и докато Лидевай се редеше на опашката за билети, аз седнах облегната на едно малко дръвче и се загледах в къщите лодки, закотвени в канала „Принсен-храхт“. Огъстъс стоеше прав до мен и описваше кръгове с количката ми, като просто наблюдаваше въртящите се колела. Искаше ми се да седне до мен, но знаех колко трудно ще му бъде да седне и още по-трудно после да се изправи.
— Добре ли си? — погледна ме той.
Аз свих рамене и увих ръка около прасеца му. Въпреки че това беше изкуственият му крак, не отдръпнах ръката си. Той сведе поглед към мен.
— Исках да… — започнах аз.
— Да, знам — отвърна той. — Изглежда, животът не е фабрика за желания.
Това ме накара да се усмихна вяло.
Лидевай се върна с билетите, ала тънките й устни бяха свити от притеснение.
— Няма асансьор — каза тя. — Много съжалявам.