Отдръпнах се от Огъстъс, а той ме целуна лекичко по челото, след което забих поглед в кецовете си „Чък Тейлър“. Тогава всички започнаха да ръкопляскат. Всички тези възрастни хора започнаха просто ей така да ни аплодират, а един от тях дори нададе вик „Браво!“ с европейски акцент. Огъстъс се поклони с усмивка. А аз се засмях и направих лек реверанс, което бе посрещнато с нов изблик на овации.
После заслизахме надолу, като пропуснахме останалите хора да минат преди нас, и точно преди да стигнем до кафето (слава богу, един асансьор ни отведе на приземния етаж до магазина за сувенири), видяхме няколко страници от дневника на Анне Франк, както и непубликуваната й книга с цитати. Книгата беше разтворена на една страница с цитат от Шекспир: „Кой толкоз твърд е, че да е напълно устойчив на съблазни?“ — беше написала тя.
Лидевай ни закара обратно до хотел „Философ“. Навън ръмеше и водата бавно се просмукваше в нас, докато стояхме на тухления тротоар.
Огъстъс: Сигурно искаш да си починеш.
Аз: Добре съм.
Огъстъс: Добре. (Пауза.) За какво мислиш?
Аз: За теб.
Огъстъс: Какво за мен?
Аз: „Не знам кое да избера:/ красотата на казаните думи/ или красотата на премълчаните мисли,/ песента на коса/ или просто онова след нея“.
Огъстъс: Боже, звучиш толкова секси.
Аз: Може да отидем в твоята стая.
Огъстъс: Чувал съм и по-лоши идеи.
Напъхахме се заедно в тесния асансьор. Всяка повърхност, в това число и подът, беше покрита с огледала. Щом затворихме вратата, старата кабина заскрибуца бавно на път за втория етаж. Бях изморена, потна и нервна от това, че изглеждам и мириша ужасно, но въпреки това го целунах в този асансьор, след което той се отдръпна от мен, посочи към огледалото и каза:
— Виж, Хейзъл до безкрайност.
— Едни безкрайности са по-необятни от други — изрекох с провлачен глас, имитирайки Ван Хутен.
— Какъв кретен — каза Огъстъс, докато асансьорът се изкачваше, сякаш цяла вечност до втория етаж. Най-сетне кабината спря рязко и той избута огледалната врата. Ала преди да я отвори докрай, той потрепна от болка и за миг отпусна силата на захвата си.
— Добре ли си? — попитах аз.
След кратка пауза той каза:
— Да, да, просто вратата е малко тежка.
После я избута още малко, за да я отвори докрай. Пропусна ме да мина първа, разбира се, но тъй като не знаех в коя посока да поема, останах пред асансьора и той също остана там с изкривено от болка лице, така че попитах отново:
— Добре ли си?
— Просто съм поизгубил форма, Хейзъл Грейс. Всичко е наред.
Продължавахме да стърчим по средата на коридора, тъй като той не се решаваше да поеме към стаята си, а аз и бездруго не знаех къде се намира тя, но усещането за тази патова ситуация ме накара да осъзная, че той се опитва да намери извинение, за да не спи с мен, че не биваше изобщо да го предлагам, че бях постъпила просташки, с което бях отблъснала Огъстъс Уотърс, който стоеше там и ме гледаше с немигащ поглед, опитвайки се да измисли учтив повод, за да излезе от тази ситуация. И тогава, сякаш след цяла вечност, той каза:
— Намира се малко над коляното, където костта изтънява и накрая остава само кожа. Има грозен белег, който прилича на…
— Моля? — попитах аз.
— Кракът ми — отвърна той. — Просто искам да си подготвена, в случай че го видиш или…
— О, я се стегни — казах аз и направих двете крачки, които ме деляха от него. Целунах го силно, притискайки го към стената, и после продължих да го целувам, докато той ровеше за ключа от стаята си.
Добрахме се до леглото и въпреки че свободата на движенията ми бе ограничена значително от кислорода, аз успях да се претърколя върху него, след което свалих ризата му и усетих аромата на потта под ключицата му, когато прошепнах, прилепила устни към кожата му:
— Обичам те, Огъстъс Уотърс — а тялото му се отпусна под моето, когато ме чу да произнасям тези думи. Той протегна ръце и се опита да свали тениската ми, само че тя се замота в тръбата на кислородната бутилка. Засмях се.