— Как се оправяш с това всеки ден? — попита той, докато аз освобождавах тениската от тръбите. Изведнъж ми хрумна идиотската мисъл, че розовото ми бельо не подхожда на лилавия сутиен, като че момчетата изобщо забелязваха подобни неща. След като се пъхнах под завивките, събух джинсите и чорапите си, а после се загледах в успокояващия танц на чаршафите, докато Огъстъс сваляше първо джинсите, а после и крака си.
Лежахме по гръб един до друг, напълно скрити под завивките, и тогава аз протегнах ръка към бедрото му и я прокарах надолу към чукана на крака му и плътната, набраздена от белези кожа. Обхванах за миг чукана с ръка. Той потръпна.
— Боли ли? — попитах аз.
— Не — отвърна.
Той се обърна на една страна и ме целуна.
— Толкова си горещ — казах аз, без да отдръпвам ръката си от крака му.
— Започвам да си мисля, че имаш фетиш към ампутирани крайници — отвърна той, като продължаваше да ме целува.
Засмях се.
— Имам фетиш към Огъстъс Уотърс — поправих го аз.
Цялата тази работа се оказа пълната противоположност на онова, което бях очаквала — всичко стана много бавно, търпеливо и тихо, като не беше нито твърде болезнено, нито твърде разпалено. Имаше известни затруднения с презерватива, но не успях да видя точно какви. Но за сметка на това нямаше изпотрошени табли. Нито пък крясъци. Честно казано, това беше най-дългото време, което сме прекарвали заедно, без да говорим.
Чак след това, когато лежах, отпуснала глава на гърдите на Огъстъс и слушах как бие сърцето му, той каза:
— Хейзъл Грейс, буквално не мога да си държа очите отворени.
— Неправилна употреба на думата буквално — отвърнах аз.
— Напротив — каза той. — Просто съм изморен.
После обърна глава на другата страна, а аз продължавах да лежа притиснала ухо към гърдите му и слушах как белите му дробове потъват в ритъма на съня. Малко след това станах от леглото, облякох се, намерих бланките на хотел „Философ“ и му написах любовно писмо:
„Скъпи Огъстъс,
ДЕВСТВЕНИЦИ<– 17— годишни момчета с един крак.
Тринадесета глава
На другата сутрин последния ни пълен ден в Амстердам, заедно с мама и Огъстъс извървяхме половината пресечка от хотела до „Фонделпарк“, където намерихме едно кафене, сгушено в сенките на Холандския национален филмов музей. Седнахме сред дантелената сянка на един огромен орех, поръчахме си лате — което, обясни сервитьорът, холандците наричали „сбъркано кафе“, защото в него имало повече мляко, отколкото кафе — и преразказахме на мама срещата ни с великия Питър ван Хутен. Разказахме историята от смешната й страна. Убедена съм, че човек има избор по какъв начин да разказва тъжните истории, и ние избрахме смешния: Огъстъс, седнал изгърбен на стола, се престори на несловоохотливия, завалящ думите Ван Хутен, който не може да стане от стола си; аз пък се изправих, за да изиграя себе си как се държа нахакано и агресивно и крещя: „Ставай, дебел грозен старец!“.
— Наистина ли го нарече грозен? — попита Огъстъс.
— Играй си ролята — отвърнах аз.
— Не съм грозен. Ти си грозотията с тези тръби в носа.
— А ти си страхопъзльо! — измърморих аз и Огъстъс се разсмя, излизайки от роля. Тогава седнах отново и разказахме на мама за къщата музей на Анне Франк, като премълчах единствено за целувката.
— После върнахте ли се да дразните Ван Хутен? — попита мама.
Преди да съм успяла да се изчервя, Огъстъс отвърна:
— Не, през останалото време киснахме в едно кафене. Д.? Хейзъл ме забавляваше с диаграмите на Вен19. — Тогава той ме погледна. Боже, беше толкова секси.
— Звучи забавно — отвърна мама. — Слушайте, мисля да се поразходя. А вие двамата ще имате време да си поговорите — додаде остро тя, обръщайки се към Гас: — А по-късно може да се разходим с лодка по канала.
— Ами, добре — казах аз. Мама мушна една банкнота от пет евро под чинийката си, целуна ме по главата и ми прошепна: — Обичам- обичам- обичам те — в което имаше два пъти повече „обичам“ от обикновеното.
Гас посочи с ръка към сенките на клоновете, които се пресичаха и разделяха на цимента.
— Красиво е, нали?
— Да — отвърнах аз.
— Чудесна метафора — измърмори той.
— Нима? — попитах аз.