— Негативното изображение на нещата от живота, които се събират, а после се разделят — обясни той. Пред нас преминаваха стотици хора — едни тичаха, други караха велосипеди, а трети — ролери. Амстердам беше град, създаден за движение и физическа активност, град, в който пътуването с кола не беше на почит и в който неизбежно се чувствах отхвърлена. Но, боже, каква красота — потокът, който се виеше около голямото дърво, една чапла, която клечеше неподвижно на самия ръб на канала, като си търсеше храна сред милионите брястови венчелистчета, носещи се във водата.
Само Огъстъс не забелязваше нищо. Цялото му внимание беше погълнато от движението на сенките. Накрая той каза:
— Мога да ги наблюдавам цял ден, но трябва да се връщаме в хотела.
— Има ли време? — попитах аз.
Той се усмихна тъжно.
— Само да можеше… — не довърши той.
— Какво има? — попитах аз.
Той кимна по посока на хотела.
Вървяхме мълчаливо, а Огъстъс бе избързал с половин крачка напред. Страхувах се да го попитам дали има причина да се страхувам.
В психологията съществува едно такова понятие, наречено „Пирамида на потребностите на Маслоу“. Общо взето, този тип, Ейбрахам Маслоу, е известен с теорията си, че първо трябва да бъдат задоволени едни потребности, преди да възникнат други. Пирамидата изглежда ето така:
img:{vinata_v_nashite_zvezdi_piramida.JPG}
Щом нуждите от храна и вода на един човек бъдат задоволени, той преминава към следващата група потребност под общото название „сигурност“, а после към следващата и така нататък, но най-важното е, твърди Маслоу, че докато физиологичните потребности не бъдат задоволени, човек не може дори да помисля за сигурност или за социални потребности, да не говорим за „самоусъвършенстване“ което започва в мига, в който човек започва да се занимава с изкуство, да мисли за етическите норми, за квантовата физика и прочее.
Според Маслоу аз бях закотвена на второто ниво на пирамидата, тъй като не можех да изпитам сигурност заради здравословното си състояние и следователно не можех да се стремя към любов, уважение, изкуство и всичко останало, което, разбира се, са пълни врели-некипели — защото вътрешната потребност да създаваш изкуство или да се отдаваш на философски размишления не изчезва просто ей така, когато се разболееш. Просто тези потребности претърпяват трансформация заради болестта.
Така че според пирамидата на Маслоу аз бях по-малко човек от останалите и, както изглежда, повечето хора бяха на едно мнение с него. Но не и Огъстъс. Преди вярвах, че е в състояние да ме обича, защото навремето той също е бил болен. Сега обаче ми хрумна, че болестта му може да не е останала в миналото.
Влязохме в стаята ми, „Киркегор“. Седнах на леглото, като смятах, че Гас ще дойде при мен, само че той се сви в прашното кресло в ъгъла. Ама и това кресло. На колко години ли беше? На петдесет?
Докато го гледах как изважда цигара от пакета и я мушва между устните си, усетих как топката, заседнала на гърлото ми, се втвърдява. Той се облегна назад и въздъхна:
— Малко преди да постъпиш в Интензивното, започнах да чувствам болка в бедрото си.
— Не — отроних аз. Обзе ме пристъп на паника.
Той кимна.
— Тогава влязох в болница, за да ми направят ПЕТ скенер. — Той млъкна. Извади цигарата от устата си и стисна зъби.
Голяма част от живота ми бе преминала в опити да не плача пред хората, които обичам, така че знаех добре какво прави Огъстъс в този момент. Просто стискаш зъби. Гледаш нагоре. Казваш си, че ако те видят да плачеш, това ще ги наскърби, а ти ще бъдеш само една голяма мъка в живота им, и затова не бива да го допускаш, не бива да плачеш — казваш си всички тези неща, докато гледаш в тавана, а после преглъщаш, въпреки че гърлото ти отказва да се свие, поглеждаш човека, който те обича, и се усмихваш.
Той стрелна към мен кривата си усмивка и каза:
— Светнах като коледно дърво, Хейзъл Грейс. Гръдният ми кош, лявото бедро, черния дроб — навсякъде.
Навсякъде. Думата увисна за миг във въздуха. И двамата знаехме какво означава това. Изправих се, като повлякох цялото си тяло и количката по килима, който беше по-стар, отколкото Огъстъс щеше да бъде някога, коленичих на пода до креслото, отпуснах глава в скута му и го прегърнах през кръста.
Започна да ме гали по косата.
— Толкова съжалявам — обадих се аз.
— Извинявай, че не ти казах — отвърна той със спокоен глас. — Майка ти сигурно знае. Досещам се от начина, по който ме гледа. Предполагам, че майка ми й е казала. Но аз трябваше да кажа на теб. Беше толкова глупаво. И егоистично.