Но аз, разбира се, знаех защо не ми беше казал — по същата причина, по която не исках той да ме вижда, докато бях в Интензивното. Не можех да му се сърдя дори за миг и сега, когато се оказваше, че обичам една граната, изведнъж си дадох сметка колко глупаво е било да се опитваш да предпазя останалите от моето собствено неизбежно избухване — не можех да разлюбя Огъстъс Уотърс. И не исках.
— Не е честно — казах аз. — Животът е дяволски нечестен.
— Животът — отвърна той — не е фабрика за желания. — И тогава той се пречупи, но само за миг, риданието му отекна глухо като гръмотевичен тътен, който не е последван от светкавица — ужасната ярост, която аматьорите в областта на страданието биха взели за проява на слабост. Тогава той ме притегли към себе, като лицето му, изпълнено с решимост, се оказа на сантиметри от моето. — Ще се боря. Ще се боря заради теб. Не се тревожи за мен, Хейзъл Грейс. Ще се постарая още дълго да се навъртам наоколо, за да те дразня.
Започнах да плача. Но дори в този момент той прояви твърдост, като ме прегръщаше толкова силно, че виждах сухожилията на мускулестите му ръце, обвити около мен.
— Съжалявам — каза той. — Ще се оправиш. Всичко ще се оправи. Обещавам — промълви той и се усмихна с кривата си усмивка.
Когато ме целуна по челото, усетих от силните му гърди да се изтръгва едва доловима въздишка.
— Предполагам, че това е моята хамартия.
Когато го отведох до леглото и легнахме един до друг, той започна да ми разказва, че е започнал поддържаща химиотерапия, която е спрял за известно време заради пътуването до Амстердам, въпреки че родителите му били бесни. Опитвали се да го разубедят чак до онази сутрин, когато го чух да крещи, че тялото си е лично негово.
— Можеше да го отложим — казах аз.
— Не, това беше невъзможно — отвърна той. — И бездруго терапията не даваше резултати. Сама знаеш, че това е нещо, което се усеща.
Аз кимнах и казах:
— От това лечение няма никаква полза.
— Щом се прибера у дома, ще опитат нещо друго. Винаги имат по някоя нова идея.
— Така е — отвърнах аз, тъй като знаех какво е да бъдеш експериментален игленик.
— Само че те подведох, като те накарах да повярваш, че се влюбваш в някого, който е здрав — каза той.
— На твое място щях да постъпя по същия начин — свих рамене аз.
— Напротив, но не може всички да сме страхотни като теб. — Той ме целуна, след което лицето му се изкриви в гримаса.
— Боли ли? — попитах аз.
— Не. Просто… — Той дълго лежа, втренчил поглед в тавана, преди да продължи: — Харесвам този свят. Харесва ми да пия шампанско. Харесва ми да не пуша. Харесва ми начина, по който холандците говорят холандски. И освен това… нямам кауза. Нямам за какво да се боря.
— Ще се бориш с рака — отвърнах аз. — Това е твоята кауза. Ще се бориш докрай — казах му аз. Въпреки че мразех, когато хората ме нахъсваха да се боря, сега правех същото с него. — Трябва да… да… живееш пълноценно днес. От този момент това е твоята война. — Презирах се заради тази евтина сантименталност, но какво друго можех да му предложа?
— Война ли? — попита пренебрежително той. — И с какво ще воювам? С рака ми. А какво е ракът ми? Ракът ми — това съм аз. Туморите са образувани от самия мен. Така, както е сигурно, че мозъкът и сърцето ми са образувани от мен. Хейзъл Грейс, та това е гражданска война с предопределен край.
— Гас — започнах аз, но нямаше какво да му кажа. Беше прекалено умен за утехата, която можех да му предложа.
— Добре — каза той. Въпреки че нищо не беше добре. А после додаде: — Ако отидеш в „Райксмузеум“, който много исках да посетя — но всъщност кого залъгваме, и двамата не можем да го направим. Преди да заминем обаче, разгледах сбирката на музея онлайн. Но ако можеше да отидеш, да се надяваме, че някой ден това ще стане, щеше да видиш портретите на много мъртви хора. Щеше да видиш Исус на кръста, щеше да видиш и един тип, когото намушкват във врата, както и хора, загиващи в морето или в битка; изобщо цяла процесия от мъченици. Но нито едно дете, умряло от рак. И въобще никой, който се е споминал от чума, едра шарка или жълта треска, защото в болестта няма никакво величие. Няма смисъл. В такава смърт няма никаква чест.
Ейбрахам Маслоу, запознай се с Огъстъс Уотърс, чието екзистенциално любопитство засенчва многократно това на неговите сити, обичани и здрави събратя. Докато повечето хора водят напълно безсмисления живот на ненаситни консуматори, Огъстъс Уотърс разглежда дистанционно сбирката на „Райксмузеум“.