— Какво? — попита след малко той.
— Нищо — отвърнах аз. — Аз просто… — Не можах да довърша изречението, защото не знаех как. — Просто те обичам толкова много.
Той се усмихна с половин уста, докато носът му беше на сантиметри от моя.
— Чувствата са взаимни. Предполагам, че не мога да искам от теб да забравиш и да не се държиш с мен, сякаш умирам.
— Не мисля, че умираш — отвърнах аз. — А просто си пипнал лек рак.
Той се усмихна. Малко черен хумор.
— Возя се на скоростното влакче, което отива само нагоре — каза той.
— За мен ще бъде дълг и привилегия да се возя редом до теб по целия път нагоре — отвърнах аз.
— Дали ще бъде нелепо да се опитаме да правим секс?
— Няма какво да се опитваме — отвърнах аз. — Просто да го направим.
Четиринадесета глава
По време на обратния полет на двайсет хиляди стъпки над облаците, които бяха на десет хиляди стъпки над земята, Гас каза:
— Навремето смятах, че би било забавно да живееш върху облак.
— Да, все едно да живееш на някой от онези надуваеми батути, само че завинаги.
— Но после, в прогимназията, преподавателят ни по естествени науки, господин Мартинес, попита кой от нас си е фантазирал, че може да живее сред облаците, и всички вдигнахме ръце. Тогава обаче господин Мартинес ни обясни, че там горе, в облаците, скоростта на вятъра била двеста и петдесет километра в час, а температурата — трийсет градуса под нулата, че нямало никакъв кислород и сме щели да умрем за броени секунди.
— Явно е бил много мил човек.
— Мен ако питаш, Хейзъл Грейс, специалността му беше да разбива на пух и прах детските мечти. Може би смяташ, че вулканите са жестоки? Кажи това на десетте хиляди пищящи трупа от Помпей. Може би все още вярваш, че този свят има поне зрънце магия? Грешиш, всичко около нас е съставено от бездушни молекули, които се удрят безразборно една в друга. Може би се тревожиш кой ще се грижи за теб, в случай че родителите ти починат? И би трябвало, защото за нула време ще се превърнат в храна за червеите.
— Блажени са невежите — отвърнах аз.
По пътеката се зададе стюардеса, която питаше шепнешком:
— Напитки? Напитки? Напитки? Напитки?
Тогава Гас се наведе над мен и вдигна ръка.
— Ще може ли малко шампанско, ако обичате?
— Имате ли двайсет и една? — попита недоверчиво тя. Аз наместих демонстративно накрайниците в носа си. Тогава стюардесата се усмихна и погледна към мама, която спеше. — И тя няма да има нищо против?
— Разбира се — отвърнах аз.
Накрая тя напълни две пластмасови чашки с шампанско. Болнични облаги.
После двамата с Гас вдигнахме тост.
— За теб — каза той.
— За теб — отвърнах аз, допирайки чашата си до неговата.
Отпихме. Звездите не блестяха толкова ярко като онези в „Орание“, но въпреки това ставаше за пиене.
— Знаеш ли — подхвана Гас, — Ван Хутен беше прав за всичко.
— И така да е, нямаше нужда да бъде такъв гадняр. Не мога да повярвам, че е измислил бъдеще за хамстера Сизиф, но не и за майката на Анна.
Огъстъс сви рамене — изведнъж, сякаш се отнесе нанякъде.
— Добре ли си? — попитах го.
Той поклати глава едва доловимо и каза:
— Боли.
— Гърдите ли?
Той кимна. Стискаше ръце в юмруци. После щеше да опише чувството, сякаш еднокрак дебелак с ток на ботуша е забил пета в гърдите му. Прибрах табличката на гърба на предната седалка и се наведох напред, за да изровя хапчетата от раницата му. Той глътна едно с шампанското.
— Добре ли си? — попитах отново.
Гас седеше до мен, като свиваше и отпускаше юмруци, докато чакаше лекарството да подейства — лекарството, което не премахваше болката, а само я отдалечаваше от него (и от мен).
— Изглеждаше, сякаш е нещо лично — изрече Гас тихо. — Сякаш го е яд на нас. Ван Хутен, имам предвид. — Той изпи остатъка от шампанското си на няколко глътки, скоро след което заспа.
Баща ми чакаше в сектора за получаване на багажа, застанал сред всички онези костюмирани шофьори на лимузини, които държаха табелки с фамилиите на своите пътници: ДЖОНСЪН, БАРИНГТЪН, КАРМАЙКЪЛ. Татко също държеше табелка. „МОЕТО ПРЕКРАСНО СЕМЕЙСТВО“ — гласеше тя, а отдолу беше добавено: „И ГАС“.