Щом го прегърнах, той се разплака (разбира се). В колата двамата с Гас започнахме да му разправяме за случилото се в Амстердам, но казах на татко за Гас едва когато се прибрахме вкъщи, и закачена за Филип, седнах заедно с него да погледаме американска телевизия, докато хапвахме американска пица от салфетки, постлани в скута ни.
— Болестта на Гас се е върнала — казах аз.
— Да, знам — отвърна той, след което се обърна към мен и допълни: — Научихме от майка му, преди да заминете. Съжалявам, че не ти е казал. Аз… наистина съжалявам, Хейзъл. — Последва дълго мълчание. Шоуто, което гледахме беше за едни хора, които се опитваха да изберат коя къща да си купят. — Докато ви нямаше, прочетох „Всевластна скръб“ — рече накрая татко.
— Супер — обърнах се аз към него. — И какво мислиш за нея?
— Не беше лоша. Въпреки че не я разбрах напълно. Все пак не бива да забравяш, че съм специализирал биохимия, а не литература. Ще ми се да имаше край.
— Да — отвърнах аз. — Не си само ти.
— Освен това е леко мрачна — додаде той. — И пораженческа.
— Ако под пораженческа имаш предвид честна, тогава съм съгласна.
— Не мисля, че в пораженческото отношение има нещо честно — възрази татко. — Не мога да го приема.
— Искаш да кажеш, че за всяко нещо си има причина и след време всички ще отидем на небето, където ще свирим на арфи и ще живеем в просторни имения.
Татко се усмихна. Той ме прегърна с една ръка, притегли ме към себе си и ме целуна отстрани по главата.
— Хейзъл, не знам в какво вярвам. Смятах, че възрастните знаят в какво вярват, само че опитът ми не го доказва.
— Да, добре — отвърнах аз.
После отново ми каза, че съжалява за Гас, след което продължихме да гледаме шоуто, онези хора най-сетне си избраха къща, докато татко все още ме прегръщаше с една ръка, и тъкмо когато започнах да се унасям, въпреки че още не исках да си лягам, изведнъж той каза:
— Знаеш ли в какво вярвам? В колежа посещавах курс по математика, наистина страхотен курс по математика, ръководен от една дребна възрастна жена. Един път, когато говореше за бързите трансформации на Фурие, тя спря по средата на изречението и каза: „Изглежда, понякога вселената иска да бъде забелязана“.
Ето в какво вярвам. Вярвам, че вселената иска да бъде забелязана. Смятам, че вселената приема радушно всяка проява на интерес и възнаграждава интелекта, отчасти защото иска хората да обърнат внимание на нейната красота. И кой съм аз, една нищожна прашинка в историята на света, за да казвам на вселената, че тя — или представата ми за нея — е преходна?
— Мисля, че си доста умен — казах след кратко мълчание.
— А аз мисля, че доста те бива в комплиментите — отвърна татко.
Следобед на другия ден отидох с колата до дома на Гас, където ядох сандвичи с фъстъчено масло и желе с родителите му, а после им разказах за Амстердам, докато Огъстъс спеше на дивана във всекидневната, където бяхме гледали „В като вендета“. Виждах го добре от кухнята: лежеше по гръб, извърнал глава на другата страна, с включена интравенозна система. Атакуваха рака с нов коктейл от химикали: два химиопрепарата и един протеинов рецептор, за които се надяваха, че ще успеят да унищожат онкогените в рака на Гас. Обясниха ми, че бил късметлия, задето участвал в този експеримент. Късметлия. Една от съставките ми беше позната. Идеше ми да повърна, само като чуех името й.
Скоро след това дойде Исак, придружен от майка си.
— Здравей, Исак, това съм аз, Хейзъл от групата за взаимопомощ, а не твоята зла бивша приятелка. — Щом майка му го доведе при мен, аз станах от кухненския стол и го прегърнах — в отговор той също ме прегърна силно, но едва когато успя да се ориентира къде точно се намирам.
— Как беше в Амстердам? — попита той.
— Страхотно — отвърнах аз.
— Уотърс — додаде той. — Къде си, братле?
— В момента спи — отвърнах аз със сподавен глас. Исак поклати глава, а всички наоколо мълчаха.
— Гадост — обади се Исак след секунда. Майка му го придружи до стола, който беше издърпала за него. Накрая той седна.
— Още мога да бия слепия ти задник на „Каунтъринсърджънс“ изрече Огъстъс, без да се обръща към нас. Лекарството забавяше леко говора му, но само до скоростта, типична за повечето хора.