— Малко наляво — посъветва го Гас.
— Да хвърлям или да се целя малко наляво — кое от двете?
— Цели се наляво. — Исак завъртя рамене. — Още наляво — каза Гас. Исак се засили отново. — Да. Отлично, хвърляй по-силно. — Гас му подаде още едно яйце, Исак метна и него, като яйцето описа висока дъга във въздуха и се разби върху леко полегатия покрив на къщата. — Право в десетката!
— Наистина ли? — попита Исак развълнувано.
— Не, метна го на около десет метра над колата. Постарай се да хвърляш силно, но ниско. И малко по-надясно в сравнение с последния път. — Исак се пресегна и сам си взе едно яйце от кутията в ръцете на Гас. Хвърли го и уцели единия от задните стопове на колата. — Да! — възкликна Гас — Да! ЗАДЕН СТОП!
Исак взе още едно яйце, но го хвърли твърде надясно, после още едно, този път твърде ниско, и още едно, улучвайки задното стъкло. После уцели с три поредни удара багажника на колата.
— Хейзъл Грейс — провикна се към мен Гас. — Направи снимка, за да може Исак да я види, когато изобретят роботизирани очи.
Набрах се нагоре и седнах на мястото на спуснатия прозорец, опряла лакти на покрива на колата, след което направих една снимка с мобилния си телефон: Огъстъс, захапал в устата си незапалена цигара, държи над главата си полупразната розова кутия за яйца с очарователна крива усмивка на лицето. Другата му ръка лежи преметната върху раменете на Исак, чиито слънчеви очила гледат малко встрани от камерата. А зад тях жълтъците на яйцата се стичат на вадички по стъклото и бронята на зеления „Файърбърд“. И на заден фон една врата, която се отваря.
— Какво, за бога… — подхвана една жена на средна възраст миг след като камерата щракна, но спря по средата на изречението.
— Госпожо — отвърна Огъстъс и кимна към нея, — колата на дъщеря ви току-що претърпя заслужен обстрел с яйца от един сляп джентълмен. Моля да се приберете и да затворите вратата, защото в противен случай ще бъдем принудени да повикаме полицията.
След кратко колебание майката на Моника затвори вратата и се скри вътре в къщата. После Исак метна последните три яйца едно след друго, след което Гас го поведе обратно към колата.
— Ето, видя ли, Исак, ако им отнемеш — пред нас има бордюр — чувството за невинност пред закона, ако ги накараш да си помислят, че извършват престъпление дори само с присъствието си — още няколко крачки — в крайна сметка колите им биват оплескани с яйца, а обърканите, изплашени и смутени собственици се връщат отново — дръжката на вратата е точно пред теб — към своето тихо и безрадостно ежедневие. — След това Гас заобиколи колата отпред и се паркира до мен. Вратите бяха затворени и аз дадох газ, но едва след няколкостотин метра осъзнах, че карам по задънена улица. Направих обратен завой и профучах отново покрай къщата на Моника.
Това беше последната снимка, която му направих.
Петнадесета глава
Няколко дни по-късно родителите на Гас и моите родители, както и ние двамата с Гас седяхме наредени около масата в трапезарията на семейство Уотърс и похапвахме пълнени чушки на покривка, която според бащата на Гас е била използвана за последен път през миналия век.
Татко: Емили, това ризото…
Мама: Е просто превъзходно.
Майката на Гас: О, благодаря. С удоволствие ще ти дам рецептата.
Гас, който опитва и преглъща: Основното качество на тази храна е, че не прилича на нищо от онова, което ядохме в „Орание“.
Аз: Напълно съм съгласна, Гас. Колкото и да е вкусна, тази храна няма нищо общо с „Орание“.
Мама: Хейзъл.
Гас: Има вкус на…
Аз: Храна.
Гас: Именно. Има вкус на храна, която е отлично приготвена. Но вкусът й не е, как да се изразя по-деликатно…?
Аз: Сякаш Господ е превърнал рая в петстепенно меню, поднесено заедно с няколко искрящи топки ферментирала, пенлива плазма, а в това време около масата ти до самия канал навред се стеле пелена от съвсем истински цветни венчелистчета.
Гас: Добре казано.
Бащата на Гас: Имаме много странни деца.
Татко: Добре казано.
Около седмица след тази вечеря Гас се озова в Спешното отделение с болка в гърдите, приеха го през нощта, а на другата сутрин аз отидох с колата до „Мемориъл“ и го посетих в стаята му на четвъртия етаж. Не бях стъпвала в „Мемориъл“ от онзи път, когато бях дошла да видя Исак. Тук нямаше стени, боядисани в жизнерадостни и ярки основни тонове, нямаше поставени в рамка рисунки на кучета, каращи коли, каквито могат да се видят в Детската болница. Съвършената стерилност на това място ме изпълни с носталгия към наивните небивалици за щастливи деца, които можеш да чуеш в Детската болница. „Мемориъл“ беше толкова функционална. Тя беше нещо като хранилище. Прематориум.