Щом вратите на асансьора се отвориха на четвъртия етаж, зърнах майката на Гас, която крачеше насам-натам из чакалнята и говореше по мобилния си телефон. Тя затвори набързо, прегърна ме и предложи да вземе количката ми.
— Няма нужда — отвърнах аз. — Как е Гас?
— Изкара тежка нощ, Хейзъл — каза тя. — Сърцето му работи прекалено усилено. Трябва да намали физическото натоварване. От сега нататък ще бъде само в инвалидна количка. Започва и ново лекарство, което би трябвало да помогне за болката. Сестрите му пристигнаха току-що.
— Добре — отвърнах аз. — Може ли да го видя?
Тя ме прегърна с една ръка и стисна рамото ми. Почувствах се странно.
— Хейзъл, знаеш, че те обичаме, но в този момент искаме да останем само хората от семейството. Гас е на същото мнение. Нали разбираш?
— Да, разбирам — отвърнах аз.
— Ще му кажа, че си идвала.
— Добре — отвърнах. — Мисля да остана за малко да почета.
Тя пое обратно по коридора натам, където беше той. Наистина разбирах, но въпреки това ми липсваше и не можех да се отърва от мисълта, че може би това беше последният ми шанс да го видя, да се сбогувам с него. В чакалнята имаше само един кафяв килим и столове с кафява тапицерия. Поседнах за малко в едно широко кресло, затъкнала с крак количката с кислорода. Бях с кецовете „Чък Тейлър“ и тениската с надпис „Това не е лула“, които носех преди две седмици в онзи късен следобед, посветен на диаграмата на Вен, а той нямаше да ги види. Започнах да разглеждам снимките в телефона си — един обърнат наопаки калейдоскоп на последните няколко месеца, който започваше с онзи кадър пред къщата на Моника, където беше заедно с Исак, и завършваше с първата му снимка, която бях направила по време на онази разходка до „Странните кости“. Струваше ми се, че оттогава е изминала цяла вечност, сякаш двамата с него бяхме преживели своето кратко, но безкрайно завинаги. Едни безкрайности са по-необятни от други.
Две седмици по-късно бутах количката на Огъстъс в художествения парк на път за „Странните кости“ заедно с цяла бутилка извънредно скъпо шампанско и кислородния контейнер в скута му. Шампанското беше подарък от един от лекарите на Гас, който с лекота успяваше да внуши на докторите да се разделят с едни от най-хубавите бутилки шампанско от колекцията си и да ги отстъпят на две деца. Накрая седнахме, Гас в своя стол, а аз на влажната трева, толкова близо до „Странните кости“, колкото успях да избутам количката. Посочих му децата, които се подстрекаваха едно друго да прескочат от гръдния кош на раменната кост, а в отговор Гас каза нещо достатъчно силно, за да мога да го чуя въпреки глъчката:
— Последния път приличах на едно от онези деца. А сега приличам на скелета.
Пихме от хартиени чаши с картинки на Мечо Пух.
Шестнадесета глава
Един най-обикновен ден с Гас, който се намираше в последната фаза на болестта си.
Отидох у тях по пладне, след като вече бе изял и повърнал закуската си. Момчето, което ме посрещна на вратата в инвалидната си количката, вече не приличаше на онзи мускулест красив младеж, който се взираше втренчено в мен в групата за взаимопомощ, но при все това кривата усмивка, незапалената цигара и живите яркосини очи бяха още там.
Обядвахме заедно с родителите му на масата в трапезарията. Сандвичи с фъстъчено масло и желе и аспержи, останали от снощи. Гас не хапна нищо. Попитах го как се чувства.
— Превъзходно — отвърна той. — Ами ти?
— Добре. Какво прави снощи?
— Спах много. Искам да ти напиша продължение, Хейзъл Грейс, но през цялото време се чувствам толкова изморен.
— Можеш да ми го разкажеш — предложих аз.
— Ами, продължавам да държа на анализа си за Мъжа от страната на лалетата отпреди срещата с Ван Хутен. Той не е мошеник, но не е и толкова богат, за колкото се представя.