Избърсах брадата ми, поех лицето му в ръце и коленичих близо до него, за да мога виждам очите му, които бяха все така живи.
— Съжалявам. Иска ми се да беше както в онзи филм с персийците и спартанците.
— На мен също — отвърна той.
— Но не е — казах аз.
— Знам.
— Тук няма лоши.
— Да.
— Дори ракът не е от лошите — той иска само да живее.
— Да.
— И ти ще си добре — казах му аз. Вече чувах сирените.
— Добре — отвърна той. Губеше съзнание.
— Гас, обещай ми повече да не правиш така? Аз ще ти купя цигари, става ли? — Той ме погледна. Очите му блуждаеха в орбитите си. — Трябва да ми обещаеш.
Той кимна леко, след което затвори очи, а главата му се олюля.
— Гас — обадих се аз. — Остани с мен.
— Прочети ми нещо — каза той в мига, в който проклетата линейка изрева покрай нас. И докато ги чаках да обърнат и да ни намерят, започнах да рецитирам първото стихотворение, което ми дойде наум: — „Червената ръчна количка“ от Уилям Карлос Уилямс.
Уилямс е бил лекар. Звучеше ми като докторско стихотворение. Стихотворението свърши, а линейката все така се отдалечаваше от нас и аз продължих да го пиша в движение.
И толкова много зависи, говорех му аз, от синьото небе, надзъртащо сред клоните на дърветата над нас. Толкова много зависи от прозрачната сонда, излизаща от стомаха на момчето с посинелите устни. Толкова много зависи от този наблюдател на вселената.
В полусъзнание, той ме погледна и промърмори:
— А ти твърдеше, че не пишеш поезия.
Деветнадесета глава
Прибра се от болницата няколко дни по-късно, този път с напълно и безвъзвратно изгубено честолюбие. Налагаше се да му дават още повече успокоителни, за да притъпят болката. И той се премести окончателно на горния етаж, на едно специално болнично легло, разположено до прозореца на всекидневната.
Това бяха дни на пижами и набола брада, на смотолевени думи и молби, на безконечни благодарности, които той отправяше към всеки и за всичко, което околните правеха за него. Един следобед той посочи вяло към коша за пране в ъгъла на стаята и ме попита:
— Какво е това?
— Кошът за пране ли?
— Не, онова до него.
— До него няма нищо.
— Това е последното късче от достойнството ми. Толкова е малко.
На другия ден влязох, без да звъня. Не искаха вече да използвам звънеца, за да не го будя. Сестрите му също бяха там със своите съпрузи банкери и трите си деца, все момчета, които се спускаха към мен и започваха да кряскат „коя си ти коя си ти коя си ти“, като тичаха в кръг във вестибюла, като че ли белите им дробове бяха възобновяем източник на енергия. Вече бях виждала сестрите, но не и децата й техните бащи.
— Аз съм Хейзъл — представих се.
— Гас си има приятелка — изтърси едно от децата.
— Да, знам, че Гас има приятелка — отвърнах аз.
— И тя има цицки — подхвърли друго.
— Така ли?
— Това за какво ти е? — попита първото, като посочи количката с кислорода.
— Помага ми да дишам — обясних аз. — Гас буден ли е?
— Не е буден, спи.
— Той умира — обади се другото.
— Той умира — потвърди третото със сериозно изражение на лицето. За миг настъпи мълчание, но докато се чудех какво да кажа, едно от децата изрита друго и те отново се впуснаха в гоненица, препъвайки се едно в друго в отдалечаващо се към кухнята меле.
А аз се отправих към родителите на Гас в дневната и се запознах с неговите зетьове, Крис и Дейв.
Тогава полусестрите му, които познавах добре, се спуснаха да ме прегърнат. Джули седеше на ръба на леглото и говореше на спящия Гас със същия онзи тон, с който казваш на едно дете колко е очарователно:
— О, Гаси, Гаси, нашият малък Гаси, Гаси.
Нашият Гаси ли? Той да не е някаква вещ?
— Как си, Огъстъс? — казах аз, опитвайки се да послужа като модел за подобаващо поведение.
— Миличкият ми Гаси — обади се и Марта, надвесвайки се над него.
Започнах да се питам дали наистина спи, или просто е задействал помпата с болкоуспокояващото, за да се предпази от устрема на добронамерените си сестри.