След известно време той се събуди и първото, което каза, беше „Хейзъл“, което, трябва да призная, доста ме зарадва, сякаш и аз бях част от семейството.
— Навън — изрече той. — Може ли да излезем?
Всички се отправихме към вратата, като майка му буташе количката, а аз заедно със сестрите, зетьовете, баща му и племенниците вървяхме подире им. Денят беше облачен, но тих и топъл, тъй като лятото бе започнало. Той носеше моряшка фланелка с дълги ръкави и долнище на анцуг. По някаква причина постоянно му беше студено. Поиска вода и баща му отиде да донесе.
Марта се опита да поведе разговор с Гас, като клекна до него и каза:
— Винаги си имал такива красиви очи.
Той кимна едва-едва.
Един от зетьовете положи ръка на рамото на Гас и каза:
— По-добре ли е на въздух?
Гас сви рамене.
— Искаш ли хапче? — попита майка му, присъединявайки се към кръга от клечащи около него хора. Аз отстъпих крачка назад и се загледах в децата, които се спуснаха напряко през една цветна леха право към парчето зелена трева в задния двор. И тутакси захванаха една игра, която се състоеше в това да се хвърлят на земята.
— Деца! — извика вяло Джули.
— Мога само да се надявам — каза тя, обръщайки се към Гас, — че един ще станат като теб — сериозни и интелигентни млади мъже.
Идеше ми да повърна.
— Той не е чак толкова умен — казах на Джули.
— Тя е права. Работата е там, че повечето красиви хора са глупави, и затова аз надминавам очакванията.
— За всичко е виновен сексапилът му — казах аз.
— Да, понякога мога да бъда наистина ослепителен — отвърна той.
— И той наистина ослепи приятеля ни Исак — казах аз.
— Ужасна трагедия. Но мога ли да се скрия от тази убийствена красота?
— Не, не можеш.
— Това прекрасно лице е моето наказание.
— Да не говорим за тялото.
— Слушай, най-добре да не зачекваме темата за прелестното ми тяло. Не ти трябва да ме виждаш гол, Дейв. Защото в мига, в който Хейзъл Грейс ме видя гол, дъхът й направо пресекна — каза той и кимна към кислородната бутилка.
— Добре, достатъчно — обади се бащата на Гас, след което изневиделица ме прегърна и целуна по главата. — Всеки божи ден благодаря на Господ за теб, хлапе — прошепна ми той.
И това беше последният хубав ден, който прекарах с Гас, преди онзи наистина Последен хубав ден.
Двадесета глава
Една от недотам противните норми на жанра за болното от рак дете е тази за Последния хубав ден, когато жертвата на рака неочаквано получава няколко часа, в които неумолимото влошаване достига до внезапен застой и за известно време болката става поносима. Проблемът обаче е в това, че няма как да знаеш, че последният хубав ден, който си преживял, е наистина твоят Последен хубав ден. В момента го приемаш само като още един хубав ден.
Бях си взела почивка от ежедневните посещения при Огъстъс, защото самата аз изпитвах леко неразположение — но нищо особено, само малко умора. Прекарала бях един мързелив ден и когато Огъстъс се обади малко след пет следобед, вече бях включена за АИБВ, която бяхме завлекли в дневната, за да мога да гледам телевизия с мама и татко.
— Здравей, Огъстъс — казах аз.
Отговори ми с онзи глас, в който се бях влюбила:
— Добър вечер, Хейзъл Грейс. Какво ще кажеш да се видим в Буквалното сърце на Исус около осем вечерта?
— Ами, добре.
— Отлично. И ако не те затруднява, подготви си прощално слово.
— Ъъъ — запънах се аз.
— Обичам те — каза той.
— И аз теб — отвърнах и тогава връзката прекъсна.
— Аз, ъъъ — заекнах отново. — В осем тази вечер трябва да бъда в групата за взаимопомощ. Извънредна сбирка.
Мама изключи звука на телевизора.
— Наред ли е всичко? — попита тя.
Погледнах я за миг с повдигнати вежди.
— Предполагам, че това е реторичен въпрос.
— Но защо е тази внезапна…
— Защото Гас има нужда от мен. Не се тревожете. Мога да карам. — Посегнах да изключа АИБВ, като си мислех, че мама ще ми помогне, ала тя не го направи.
— Хейзъл — рече тя, — напоследък двамата с баща ти почти не те виждаме.